— Оловния войник, предполагам? Радвам се, че сте дошли да ме изпратите, генерал Макланахан. Моите хора ми докладваха, че сте били убит от майор Райнгрубер. Изглежда са сгрешили.
— Както сам виждате съм тук. Но не съм дошъл да ви пожелая лек път и да ви махам за сбогом. Вие няма да отидете никъде, Таунсенд. Време е да платите за всички загинали и за злините, което сторихте.
— Ще ви кажа за какво ще платя, генерале — отвърна Таунсенд. — Ще ви предложа същата сделка, както и преди, само че по-добра: двамата с вас да станем партньори. С едно телефонно обаждане, генерале, мога да открия на ваше име сметка с десет милиона долара в някоя офшорна банка. Нещо повече, ще ви дам и половината от онова, което можем да вземем от продажбата на този самолет. Ще си разделим двеста, може би триста милиона долара. Само едно мое обаждане и парите са ваши.
Отговори му стрелба с автоматично оръжие. Гумите на левия колесник се пръснаха. После експлодираха гумите на предния колесник и самолетът легна върху асфалта на главините.
— Можете да изключите двигателите и да слезете, Таунсенд — каза Оловния войник. — Арестуван сте.
С гневни движения Таунсенд затвори дроселите, отвори капака на пилотската кабина, развърза коланите и излезе. Разтреперан от гняв той застана пред облечената в тъмно фигура.
— Жалко същество! — изкрещя той. — Вие току-що провалихте сделка за милиони и за двама ни.
— Там, където отивате, няма да са ви нужни пари, Таунсенд.
— Така ли смятате? — извика англичанинът. — Силни приказки за човек, който се крие зад електронен костюм. Страхливец! Свалете тези доспехи и излезте да се бием, като човек с човек. Или ви е страх?
Не вярващ на очите си, Таунсенд видя как фигурата свали от гърба си раницата със захранващия блок.
— Е, добре. Виждам, че все още ви е останало някакво достойнство, генерале…
Но изненадата не бе приключила. Когато Оловния войник разкопча и свали шлема си, Таунсенд видя не лицето на генерал Патрик Макланахан, а на неговия брат. Не можеше да повярва на очите си.
— Боже мой! Полицай Макланахан! Следвате стъпките на мъртвия си брат.
— Патрик е жив, Таунсенд — каза хладно Пол. — Майор Райнгрубер загина.
Таунсенд съумя да запази самообладание.
— И така да е, вие сте тук, а той не е. Двамата можем да постигнем делово споразумение. Готов съм да купя свободата си за десет милиона долара. Вие получавате изтребителя, арестувате всичките ми хора, включително онези, които убиха вашите колеги полицаи. Както разбрах, вие сега сте без работа, на мизерна инвалидна пенсия. Тук сме само двамата. Едно телефонно обаждане и на Каймановите острови на ваше име ще бъде открита тайна банкова сметка с десет милиона долара. Ще можете да станете адвокат или да прекарате живота си във фантазии в една страна, където никакъв закон не може да ви засегне.
— Аз имам още по-добра идея за вас, Таунсенд — отговори Пол. Той отиде до един от лежащите в безсъзнание войници и измъкна бойния му нож. — Ако вие ме убиете, запазвате вашите десет милиона долара и сте свободен.
Таунсенд се усмихна доволен и с театрален замах извади ножа си.
— Вие сте джентълмен, полицай Макланахан — каза той… и нападна със скоростта на кобра.
Боят изглеждаше приключил, преди да е започнал. Таунсенд се престори, че ще удари Пол по главата, после отклони ножа към лявото му рамо. Пол не направи никакъв опит за контраатака. Той просто вдигна лявата си ръка да блокира нападението. Но закъсня. Ножът на Таунсенд се заби до дръжката. Полковникът се засмя в лицето му и опита да измъкне острието… Откри, че здраво е заседнало…
… и преди да дойде на себе си от изненада, ножът на Пол се заби дълбоко в корема му.
Таунсенд падна на колене, хванал се за диафрагмата. Той наблюдаваше онемял как Пол Макланахан разклати големия му нож и го измъкна от рамото си. Нямаше кръв. Нито капка.
— Непонятно ти е нали, Таунсенд? — попита го Пол Макланахан.
Той свали ръкавиците си, отвори костюма отпред, вдигна левия си ръкав. Под него имаше алуминиева протеза. Движеше се като истинска ръка, но определено не беше човешка. Беше една от протезите на „Скай Мастърс“, прикрепена и активирана, без каквито и да било козметични подобрения.
— Това дължа на вас — каза той. — Вашата кръвожадна атака ми я даде. Изпитвах съжаление към себе си и не я исках, но се радвам, че вие ми помогнахте да променя решението си. Какво мислите за това, полковник?