— Едуард десет, едно Линкълн десет отговаря — чу се друго радиосъобщение.
Беше от лейтенанта в центъра на града, който очевидно следеше радиопредаването. Когато пристигнеше, той щеше да поеме командването на операцията.
За пренапрегнатия Пол Макланахан автоматичната стрелба вътре в комплекса звучеше по-силно от експлозията. Преди дори да разбере какво прави, той беше измъкнал своя «Зиг Зауер Р226» и го беше насочил към предния вход на сградата. Изстрелите се чуваха толкова близко, бяха толкова силни, че той наведе глава, сякаш куршумите свистяха и рикошираха от стените около него. Ръката, с която стискаше пистолета трепереше, и всеки звук, всеки повей на вятъра караше дулото на пистолета му да отскача нагоре. Пол се чувстваше уязвим, изложен на прицел и нямаше място в целия свят, където да се скрие.
Той започна отново да прехвърля през ума си възможностите. Какво да направи, ако види човек да излиза от сградата? Трябва ли да го предупреди? Няма ли с това да се разкрие и да стане лесна мишена? Ако човекът държи пистолет, трябва ли пръв да стреля? Ами ако е въоръжен с бомби или гранати?
Бронежилетката под униформата не му изглеждаше и наполовина толкова дебела и надеждна, колкото преди половин час.
Крег Лафортие насочи фаровете на полицейската кола право към задния вход, който зееше отворен срещу паркирания в алеята фургон. От сградата изскочиха трима облечени в черно въоръжени мъже. Те бутаха пред себе си контейнери на колела. Лафортие знаеше, че клубовете използват точно такива за пренасяне на събраните пари. Той видя монтирания в задната страна на фургона хидравличен подемник да се издига на нивото на товарната рампа. Двама въоръжени мъже в черно стояха във фургона, готови да примъкнат контейнерите вътре.
— Пет 211 — подозрителни на товарната рампа — предаде Лафортие по портативната си радиостанция. — Всички подозрителни — 417. Искаме незабавна подкрепа! — Той прибра радиостанцията в калъфа, измъкна служебния пистолет, коленичи колкото можа по-ниско, прикрит зад предния десен калник на полицейската си кола и извика: — Полиция! Не мърдайте! Хвърлете оръжията! Незабавно!
Лафортие не очакваше да се предадат. И те наистина не се предадоха. Щом видя един от тях да сваля от рамото си пушка и да се прицелва, той откри огън. Изстреля по три куршума във всеки от петимата въоръжени бандити.
Лафортие видя, че те трепнаха и подскочиха, когато куршумите ги удариха, но не паднаха. Двама вдигнаха големи автомати с огромни, извити като банан магазини. Лафортие изтича приведен до паркираната наблизо кола и коленичи зад левия й заден калник, защитен от блока на двигателя, секунди преди нападателите да открият огън. Те обсипаха полицейската кола с едрокалибрени куршуми, разбиха предното стъкло, пробиха двете леви гуми. Престанаха да стрелят, чак когато разбиха фаровете.
— Стрелят, стрелят! — предаде Лафортие по радиостанцията. — Силен огън от големокалибрено автоматично оръжие. Стрелят откъм алеята. Може би и петимата са с автомати. Вероятно са с бронекостюми. Целете се в главите, повтарям, целете се в главите!
— Махни се оттам, Карго! — извика по радиото Ламон. — Отивай на Седма или на Шеста улица, където е поделението. Джон дванадесет и Джон четиринадесет, Джон двадесет и едно идва към теб. Прикривайте го.
Лафортие знаеше, че на Седма улица поделенията са повече, затова реши да тръгне към Шеста.
— Говори Джон двадесет и едно, движа се на запад по улица «Ж».
Той хвърли празния пълнител от пистолета си и веднага сложи нов. Време беше да се маха от тук…
Точно тогава пред очите му се появи най-страшният полицейски кошмар. От алеята излезе мъж, облечен сякаш в черна броня, с вдигнат АК-74. Когато стигна на тридесет крачки от изоставената полицейска кола, той извика: «Tod alien Polizisten!»30 и откри огън, изстрелвайки куршумите от автоматичното си оръжие на всички страни. После продължи напред, вдигнал автомата си така, че да може да се прицели във всичко, което се движи, от другата страна на колата. Вървеше без да бърза, без да прави опит да се прикрива, сякаш бе обикновен пешеходец, който пресича улицата.
Лафортие остави радиостанцията на паважа, прицели се и изстреля пет куршума в главата на човека. Той знаеше, че стреля по посока на Седма улица, към Ламон и другите момчета, но това беше шанс, който не можеше да пропусне… Този тип трябваше да умре. Един от изстрелите трябва да го е улучил, защото човекът падна и Лафортие го чу да вика: «Achtung! Ich bin angeschossen! Ich bin angeschossen!»31, хвана врата си с ръка и запълзя назад по алеята.