— Мръсни копелета — промърмори под носа си той. — Не заслужават тази сделка. Не си струва човек да си губи времето с тях.
— Ако искате да имате дял в бизнеса с мет, полковник — каза Бени Рейнолдс, — трябва да работите с Харисън и Лансет. След като им помогнете да се утвърдят, те ще се бият ден и нощ да поддържат бизнеса.
— Адски мръсен бизнес — отбеляза Таунсенд.
Той се върна в стаята и видя Бруно Райнгрубер пред телевизионните екрани да записва нещо на парче хартия.
— Was ist est41, майоре?
— Макланахан — прочете Райнгрубер от листчето, после продължи на немски. — Телевизията е идентифицирала полицая, ранил моите хора с колата си. Макланахан. В болница е. Още е жив. Не е мъртъв, както съобщи сержант Чернеков. Оцелял е.
— А неговият брат е ходил в бара, за да отмъщава. Колко трогателно! — отговори Таунсенд. — Не му обръщайте внимание, майоре. Това не е важно. Сега трябва да се концентрираме върху организирането на доставката на хидрогенаторите.
— Аз изгубих четирима души по време на обира, на вашия обир — възрази Райнгрубер. — Вие наехте Мълинс, а той се обърна срещу нас. Двама от моите хора са убити, двама — арестувани. По новините съобщиха, че са освободени, но ако този Макланахан идентифицира ефрейтор Шнайдер и отново го арестуват? В този щат убийството на полицай автоматично води до смъртно наказание. Макланахан трябва незабавно да бъде убит!
Макар че Бени не разбираше немски, нямаше начин да не схване смисъла на свирепото „sofort“42. Таунсенд не му обърна внимание.
— Майоре, ние не бива да разпиляваме енергията си във война срещу една или две незначителни личности — каза той. — Забравете за Макланахан.
— Моля ви да помислите върху моето искане, Herr Oberst — отвърна германецът. — Ние си обещахме заедно да наложим в тази страна такъв терор, какъвто не е имало от времето на Анри Казо. Нека започнем сега. Първата ни цел трябва да бъде Макланахан. Този полицай рани двама от моите войници. Брат му дръзна да ни следи, да ни преследва и дори да ни заплашва. Не мога да търпя това. Моите хора ще се бият до смърт, за да отмъстят.
Таунсенд обмисли думите на Райнгрубер.
— Много добре, майоре — каза накрая той. — Представете ми план за действие и ще го обсъдим. Но тази операция трябва да бъде нещо повече от обикновено убийство. Ако тя ще попречи на нашия план за господство в щата, няма да я проведем.
— Ich verstehe, Herr Oberst. Vielen Dank43 — каза Райнгрубер, усмихна се доволно, тракна токове и отсечено наведе глава в знак на благодарност. — Няма да бъдете разочарован.
Калифорнийски университетски медицински център „Дейвис“, пресечката на булевард „Стоктън“ и Четиридесет и втора улица, Сакраменто, Калифорния
Петък, 6 март 1998, 10:27 тихоокеанско време
Полицейският художник почти винаги можеше да каже кога скицата, правена по описание, започва да съответства на запомненото от свидетеля лице. Когато на рисунката се появеше решаващата черта, очите на свидетеля се стесняваха, устните се затваряха плътно, лицето побледняваше, а тялото се напрягаше. Накрая, обикновено неочаквано, рисунката сякаш пробуждаше и извикваше в съзнанието потиснати дотогава спомени, лица и събития. Същата реакция видя художникът от Сакраментското полицейско управление, когато нанесе последните щрихи върху компютърния образ.
— Това е той — извика Пол Макланахан. — Това е човекът, когото улучих при стрелбата.
Капитан Томас Чандлър стана от стола си в ъгъла на болничната стая и погледна екрана на портативния компютър. Патрик Макланахан също се приближи, надявайки се, че скицата прилича на някой от мъжете, които беше видял в клуб „Боби Джон“. Не приличаше на никого. Той се отдалечи. Чандлър се намръщи. Той изобщо не харесваше брата на Пол Макланахан, а днес по-малко от всякога.
— Сигурен ли сте, полицай Макланахан?
— Абсолютно — отговори Пол. — Видях го много добре. Беше идеално осветен от уличната лампа.
Чандлър кимна. Неговите оперативни работници бяха оглеждали няколко пъти мястото на престрелката и бяха установили, че светлината от лампите на пешеходната алея пада директно върху нападателя.
— Бихте ли могли да идентифицирате още някой от нападателите, например онези, които сте блъснали с колата или човека, който е стрелял по вас? — попита Чандлър.
— Съжалявам, капитане — отговори Пол. — Всички бяха с противогази. Може би бих се усъмнил в някого по височината и формата на тялото, но това е недостатъчно за задържане под стража. Един добър адвокат лесно ще обори такива показания.