А дали това беше мрамор? Джанър клекна до разрушената плоча и се вгледа внимателно в лома на камъка. Това действително приличаше на порест варовик, но не беше мрамор. Джанър се опита да отчупи още едно парче, но се дръпна изумен от гледката. Цветът на камъка се измени. Около отвора той стана оранжев. Джанър объркано го наблюдаваше, а след това внимателно го докосна. Остра, пронизваща болка го накара да дръпне с вик ръката си. По пръстите мигновено се образуваха мехури от изгаряне, а кожата почервеня и се обели.
Изтощен от шоковите открития, космонавтът се отпусна в сянката на близкото дърво. Изводът, който единствено можеше да се направи от случилото се, противоречеше на здравия смисъл. Това самотно село беше живо.
Докато лежеше уморен под дървото, Джанър се опитваше да си представи огромната маса живо вещество, растящо под формата на къщи и приспособяващо се към нуждите и исканията на друга жизнена форма. Но щом селото можеше да обслужва една раса, какво й пречеше да привикне към друга? То беше симбионт на марсианците, но какво му пречеше да се приспособи към хората?
Дори от разредения марсиански въздух можеше да се извлече достатъчно водород и кислород за синтез на вода, а от пясъка могат да се приготвят хиляди химически съединения…
Беше се стъмнило. Вятърът стихна. Джанър вече не можеше да различи съседните планини, но къщите все още се различаваха в здрача като черни сенки. Напипвайки пътя към едно от мраморните възвишения в стаята, Джанър мислеше как да научи живото село да смени обслужването. Как да го накара да разбере, че храната трябва да има друг химически състав, че той обича друг вид музика, че обича всяка сутрин да приема душ, но от вода, а не от концентрирана азотна киселина.
Дълго време не можеше да заспи и се мяташе в полузабрава; измъчван от горещината, обкръжен от плашещ мрак. Затова, когато утрото го пробуди, той учудено констатира, че все още е жив и достатъчно бодър, за да стане и излезе навън.
Духаше остър, прохладен вятър и Джанър с удоволствие се отдаде на студените му ласки. Но след няколко минути го разтресе. Той се прибра в дома и за пръв път обърна внимание на факта, че вътре не проникваше вятър, макар че къщата беше без врати и прозорци. В стаите беше приятно хладно и не духаше. Но откъде идваше страшната жар, която беше обзела тялото му? Легна на възвишението и след секунди се задъхваше от петдесетградусовата топлина, която вееше от „леглото“.
По-голяма част от деня Джанър изкара в сянката на дърветата. Чувстваше се напълно изцеден.
Чак вечерта се сети за храстите и дърветата, които предишния ден беше извадил. Но там, където ги беше оставил, вече нямаше нищо. Дори и дупките в мрамора бяха изчезнали. Живото село поглъщаше мъртвата тъкан и само лекуваше раните си.
По странен начин това ободри Джанър. Той започна да си спомня лекциите за мутации, генетична адаптивност, за организми, които могат да се приспособят към невероятни условия на живот — радиация, вряща вода, космически студ, километрова океанска дълбочина без светлина и въздух и т.н. Преди полета им бяха прочели сума ти обзори на тази тема с цел да запознаят екипажа с проблеми, които вероятно ще срещнат на чуждата планета. Впрочем всички уроци можеха да се сведат към простата аксиома: или ще се приспособиш към чуждите условия, или ще загинеш.
Ако не искаше да умре, оставаше другият вариант — селото да се приспособи към него. Той не знаеше как може да изплаши този супер-организъм, да му причини болка и страх, но трябваше да се опита. Алтернативата беше смърт и следователно за да оживее, бяха нужни сурови, решителни мерки.
Джанър прерови многочислените джобове на остатъците от скафандъра и намери немалък брой полезни неща: нож, миниатюрна батерийка, сгъваема металическа чаша, електронна платка, мощна електрозапалка…
Той свърза батерията към запалката и като натисна бутона за включване, бавно прекара пламъка по „мрамора“. Реакцията на последния беше мигновена. Този път веществото придоби зловещо пурпурен цвят. Джанър обработи по този начин няколко квадратни дециметра, а след това влезе в близката клетка с леген за храна. Автоматът не заработи веднага. Когато все пак кашата потече, му стана ясно, че живото село е разбрало намеренията му. Храната не беше тъмносива както преди, а светлокремава на цвят.