Джанър бръкна с пръст, но веднага го измъкна, като крещеше от болка и бързо изтриваше залепналата маса. Пръстът го боля още няколко минути.
Дали нарочно селото се опита да го отрови, или се стараеше да му угоди, но не знаеше как? Космонавтът реши да пробва и в съседната клетка. Тук паницата се изпълни с жълтеникава зърниста маса. Тя не изгаряше показалеца му, но когато я пробва, веднага плю. Имаше чувството, че са го нагостили със смес от бензин и глина.
Гадният вкус в устата му напомни за бутилката с вода. Надигна я, но от нея не потече живителната течност. В отчаянието си разби бутилката така неумело, че няколкото капки вода паднаха долу.
Без да съзнава какво прави, той се просна на пода и започна да ближе скъпоценната влага. След половин минута там все още имаше вода. Без да повярва, той за секунда вдигна глава — на гладкия каменен под блестяха няколко капки вода. Докато се чудеше, от камъка избликна още една сълза чиста вода.
Отново пароксизмът на умиращия от глад и жажда човек го обзе и Джанър залочи като куче оскъдните подаяния течност, която селото благоволи да му даде.
Внезапно повърхността на мраморната плоча изчезна. Космонавтът учудено се взря в настъпилата тъмнина, а след това и опипа мястото. Камъкът се беше разтрошил на хиляди дребни частички. Очевидно той беше отделил цялата вода от структурата си и се разруши. Селото убедително демонстрира желанието си да угоди на човека. Но случаят налагаше и друг, крайно неприятен извод, ако селото трябва да жертва за няколко капки вода такава голяма плоча, значи запасите му са крайно ограничени.
Не оставаше нищо друго, освен отново да потъне в спасителния сън. На сутринта той отново беше решителен — същото това чувство, което го поддържаше в страшния петстотинмилев път по непознатата пустиня. Той отиде в най-близките ясли и погледна в паницата. Този път автоматът реагира само след няколко секунди и му отпусна вода, колкото се събира в лимонадена капачка.
Джанър излиза до сухо уреда и почака още малко за добавка. Като разбра, че няма да получи нищо, мрачно си помисли, че някъде в селото се е срутила цяла стена или постройка, за да му се достави това мизерно количество вода.
Рано или късно водата в прикованото на едно място село щеше да се свърши. Само човек, способен да се движи, можеше да открие нов източник на вода. Разбира се, докато той търси, селото, освен вода, ще трябва да синтезира за него и храна.
Космонавтът започна да тършува по джобовете си с надежда, че все някоя троха хляб, огризка от салам или капка мед се е заплела. Действително на дъното имаше малко количество остатъци от храната му и той внимателно ги постави в близката паница. След като той проля на камъка няколко капки вода, живото село разбра какво му е нужно. Сега разчиташе, че новото жертвоприношение ще подскаже на супер-организма от какво друго се нуждае. Разбира се, беше му ясно, че сравнително сложният химически състав на земната храна ще затрудни селото, но той и не разчиташе на храна, която да е еквивалентна на образците.
В паницата се появи около пинта белезникаво вещество. То миришеше силно на плесен, по вкус приличаше на прокиснато тесто, но най-важното беше, че можеше да се яде.
Джанър мъчително преглъщаше, разбирайки, че той изцяло е във властта на селото. А ако тя беше примесила към тестото отрова?
До няколко минути нищо лошо не се случи. Тогава той се качи по спираловидния пандус на горния етаж на къщата. От там подобен път, но много по-стръмен, водеше към високата около двадесет метра кула. От върха й той можеше да види по-добре околността. За съжаление нямаше никаква надежда. От всички страни селото беше обкръжено от пустиня. Повдигнатият от пясъчните бури прах скриваше хоризонта, но едва ли там имаше нещо обнадеждаващо. Ако все пак някъде имаше езеро, то беше извън пределите на възможностите му да преодолее такова разстояние. Това означаваше, че измисленият от него план не може да бъде осъществен.
Проточиха се дни, които той престана да отчита. Нямаше смисъл да ги брои. Всеки път яхърчетата му даваха все по-малко вода и храна. Джанър си повтаряше като луд, че това е последният му обяд, преди да попадне в ада. Макар че там едва ли щеше да бъде по-лошо.
Трудно можеше да се приеме, че селото щеше да се самоунищожи, за да го нахрани. А още по-неприятно беше, че храната беше лоша. Той предостави за образец развалени и изсъхнали продукти и затова нищо чудно, че получаваше недоброкачествена храна. След всяко хранене му ставаше лошо и няколко часа го тресеше.
Селото не беше виновно. То направи всичко, на което беше способно. Останалото трябваше да направи човекът, а той се оказа слабак, който толкова време не се приспособи към храната…