По-голямата част от шествията вече са стигнали Зелена поляна. Великолепен аромат на гозби се носи от червените и сини шатри на снабдителите. Лицата на дечицата са изпоцапани от лакомствата, в благовидната посивяла брада на мъж са се заплели няколко трохи от лепкав слаткиш. Младежите и девойките са яхнали конете си и се трупат около стартовата линия. Стара жена, дребна, но закръглена и засмяна, раздава цветя, които вади от кошница, а снажни младежи ги забождат в косите си. Малчуган на девет-десет години стои самотен в края на тълпата и свири на дървена флейта. Хората се спират, за да послушат, усмихват се, но не му казват нищо, защото той не спира да свири, дори не ги забеляава. В тъмните му очи се чете единствено вглъбеност в тежката сладка магия на мелодията. Свършва и бавно отпуска ръце, стиснали дървената флейта. И като че ли тази кратка негова пауза се превръща в сигнал — внезапно от шатрата до стартовата линия прозвучава тръба — властно, тържествено, пронизително. Конете пристъпват неспокойни, чува се цвилене, като че в отговор на сигнала. Ведроликите млади ездачи потупват конете по шиите, успокояват ги, шептят им: „Спокойно, спокойно, красавецо мой, надеждо моя…“. Редицата на стартовата линия се оформя. Тълпите около полосата се люшкат като треви и цветя подети от вятъра. Летния фестивал е започнал.
Вярвате ли? Приемате ли този празник, града, радостта? Не? Тогава нека ви опиша още нещо.
В подземието на една от красивите обществени сгради на Омелас или може би в избата на един от просторните домове, се намира едно помещение. То е със заключена врата и е без прозорец. Между прашните цепнатини на талпите се процежда лъч светлина, промъкнал се през паяжините на прозореца в другия край на избата. Няколко твърди, спечени, вонящи парцала на дълги дръжки са подпрени до ръждясала кофа в единия край на малкото помещение. Пръстеният под е влажен, както обикновено са влажни подовете в зимниците. Помещението е три стъпки дълго и две широко — просто килер за метли или изоставен склад за сечива. В помещението седи едно дете. Може да е момче или момиче. Изглежда шестгодишно, но всъщност е почти на десет. Слабоумно е. Може би се е родило увредено, или може би слабоумието му се е явило в резултат на страх, недохранване или невнимателно отношение. Чопли си носа, понякога си пипа несръчно пръстите на краката или гениталиите и се е свило в най-отдалечения от кофата и парцалите ъгъл. Струват му се ужасни. Стиска очи, но знае, че парцалите са си там и че вратата е заключена, и че никой няма да дойде при него. Вратата е винаги заключена. И въобще никой не идва, освен понякога — детето намя понятие от времето и от промеждутъците между посещенията. Понякога вратата се отваря с трясък и там се появява човек или няколко души. Някой може да влезе и да срита детето, за да се изправи. Другите никога не се доближават до него, само го гледат с уплаха и отвращение. Купичката и каната за вора се пълнят бързо, вратата се заключва, очите изчезват. Хората на вратата никога не говорят. Но детето, което винаги не живяло в килера, и може да си спомни слънчевата светлина и гласа на майка си, понякога проговаря. „Ще слушам — казва то. — Моля ви, пуснете ме, ще слушам!“ Но отговор никога не получава. В началото детето е викало за помощ и често е плакало, но вече само скимти тихичко „Е-а, е-а“ и говори все по-рядко. Толкова е слабо, че прасците на краката му са се стопили. Коремчето му е подуто. Живее на половин паница царевична каша с лой на ден. Голо е. Слабините и бедрата му представляват гнойна пихтия, защото клечи постоянно в собствените си фекалии.