Сега вярвате ли, че ги има? Не са ли по-истински? Но има и още нещо, което трябва да бъде казано, и то е съвсем невероятно.
От време на време някоя девойка или младеж, които са ходили да видят детето, не се прибират в къщи, за да плачат или изразят негодуванието си. Те въобще не се прибират. Понякога и накой много по-възрастен мъж или някоя жена ще помълчи ден-два и ще напусне дома си. Тези хора излизат на улицата и направо напускат Омелас през красивите порти на града. Вървят през земите на Омелас. Всеки тръгва сам. Младеж или девойка, мъж или жена. Настъпва нощ, пътникът минава по селски улици, между къщи с осветени в жълто прозорци, и продължава в тъмата на откритото поле. Всеки сам. Вървят на запад или на север към планините. И те не спират. Напускат Омелас, вървят напред в мрака и не се завръщат. Мястото, за което са тръгнали, е още по-необяснимо за нас от града на щастието.
Него съвсем не мога да го опиша. Възможно е да не съществува. Но изглежда онези, които напускат Омелас, знаят къде отиват.