Лино Алдани
Онирофилм1
По улицата се плъзгаха сиви и сини комбинезони. Сиво и синьо, никакви други цветове. Нямаше магазини, нямаше агенции, нямаше нито един бар, нито една витрина с играчки, нито една парфюмерия. Само тук-там в покритите със сажди фасади, с полепнала по тях мръсотия и плесен, зейваше въртящата се врата на магазин. Вътре се продаваха „сънища“, онирофилми, щастие, достъпно за всички, за всяка кесия; там се намираше София Барлоу, гола, достъпна за всекиго, който пожелаеше да я купи.
Бяха седмина, бяха го обградили и се приближаваха. Той удари един от тях с все сила в челюстта и го търкулна по зеленото мраморно стълбище. Друг, як и мускулест, се нахвърли върху него, размахвайки боздуган. Мъжът се наведе рязко, избягна удара, сграбчи роба за кръста и го блъсна в една колона на храма. После, докато се опитваше да се справи с третия, някой го сграбчи за гърлото. Опита се да се измъкне, но втори роб го залови за краката, а третият стисна лявата му ръка.
Помъкнаха го. Откъм дъното на огромната пещера долитаха звуци на екзотични инструменти — някаква дразнеща, подлудяваща мелодия, цялата трепет и сласт.
Завързаха го гол пред жертвеника. После робите избягаха в галериите, зейнали като черепни кухини в стените на пещерата. Носеше се силен аромат на смола, на мъх и нард — някакво възбуждащо ухание, което се излъчваше от факлите, от горящите триножници и мангали.
При появата на трите танцуващи девственици музиката секна за миг, после продължи по-силно, съпроводена от далечен хор от женски гласове.
Това беше някакъв зашеметяващ, приличащ на оргия танц. Девствениците минаваха край него една по една и леките им воали, дългите меки пера, с които бяха накичени главите им, галеха ту корема, ту лицето и гърдите му. В полумрака проблясваха диадеми и накити.
Най-сетне воалите се свлякоха бавно, един по един. Лъснаха набъбналите гърди, той почти усети мекотата на цялата тази плът, която се усукваше край него като валмо от незадоволена похот.
Изведнъж отекна продължителен, вледеняващ удар на гонг. Танцът прекъсна. Музиката секна. Танцьорките, подобно на виновни привидения, изчезнаха в дъното на пещерата; в настъпилата дълбока тишина се появи жрицата, прекрасна, загърната в мантия от леопардова кожа. Нежните й розови крака бяха голи, в ръцете й проблясваше синкав дълъг нож. Черните й подвижни очи сякаш се ровеха в душата му.
Колко продължи това непоносимо чакане? Ножът режеше въжетата отчайващо бавно, големите влажни и похотливи очи се взираха все така в него, а слухът му долавяше несвързани думи, шепот и недомлъвки, изричани настойчиво, с възбуждащ ритъм.
Жената го повлече под жертвеника. Мантията от леопардова кожа се смъкна, тя се изтегна похотливо и го привлече към себе си с нежен, повелителен жест.
В пещерата — черупка, изпълнена със сенки и звуци — светът сякаш се залюля на люлка от въздишки.
Брадли изключи апарата и свали пластмасовия шлем. Излезе от кабината с овлажнели от пот ръце и чело, дишаше тежко, сърцето му туптеше.
Двайсет техници, режисьорът и актрисата, изпълняваща главната роля, се втурнаха срещу главния контрольор и се скупчиха около него, изгарящи от нетърпение. Брадли се огледа — търсеше кресло.
— Чаша вода, ако може — рече той.
Изтегна се на едно надувно кресло с наклонена назад облегалка, като бършеше потта си и дишаше тежко. Един техник си проби път и подаде на Брадли чаша вода, която той изпи на един дъх.
— Е? Какво ще кажеш? — запита го нетърпеливо режисьорът.
Брадли махна недоволно с ръка и поклати глава.
— Не става, Густавсон.
София Барлоу наведе очи. Брадли я погали по ръката.
— София, това не се отнася за теб. Ти си великолепна. Аз… аз се наслаждавах на сношение, каквото само една голяма актриса е в състояние да предложи. Но все пак, общо взето, онирофилмът няма ритъм, не е добре балансиран, някак си е разпокъсан…
— Какво не ти харесва? — запита режисьорът.
— Густавсон, нали ти казах, филмът не е балансиран, не разбираш ли?
— Да, разбрах. Казваш, че не е балансиран, че няма ритъм. Добре, съгласен съм, музиката е индийска, отпреди четири века, костюмите са от Централна Африка. Но потребителят не се интересува от тези подробности, той се интересува от…
— Густавсон! Не забравяй, че потребителят винаги е прав. Но тук не става дума нито за музиката, нито за костюмите. Недостатъкът е друг — този онирофилм би могъл да скъса нервите и на бик!
Густавсон се намръщи.
— Я ми дай сценария — рече Брадли — и повикай техника естетик.
Прелисти сценария, мълвейки неразбираеми думи, сякаш искаше да свърже мислите си.
1
Разказът е публикуван в оригинални италиански издания и в превод и под заглавието „Лека нощ, София“. — Б.р.