— Значи, там е работел?
— Да, колкото и да е странно. Преди това отказваше да се обвързва с големите компютърни великани, както ти казах. Никой на земята не е плещил толкова за уединение, колкото него, за това колко е важно да си свободен, а не роб на комерсиалните стихии, и все от тоя сорт. Но ето че изведнъж, както ни бяха отмъкнали технологията и стояхме със смъкнати гащи, от всички възможни компании той избра „Солифон“ и никой не загряваше нищо. Окей, обещаха му чудовищна заплата, отпуснати юзди и там, прави си каквото щеш, да речем, но бачкай за нас, и сигурно е звучало страхотно. Определено би било страхотно за когото и да е, стига да не е Франс Балдер. Ала подобни предложения бе получавал на поразия от „Гугъл“, „Епъл“ и кой ли не още. Защо изведнъж прояви интерес? Той така и не даде обяснение. Просто си събра партакешите и се омете, и доколкото знам, отначало нещата вървели по мед и масло. Франс доразработил технологията ни и мисля, че собственикът Никълъс Грант бе започнал да си фантазира за нови милиардни приходи. Цареше голямо оживление. После обаче стана нещо.
— Нещо, за което всъщност не знаеш много.
— Не, защото загубихме връзка. Общо взето, Франс изгуби връзка с целия свят. Но трябва да е заради нещо сериозно, поне дотолкова съм в състояние да се досетя. Та нали Франс все проповядваше откритост и говореше с увлечение за „мъдростта на тълпите“ и прочее; колко е важно да използваш познанията на мнозина, тъй де, цялата идея на „Линукс“. В „Солифон“ обаче явно е пазел в тайна всяка запетайка, дори и от най-близките си, и праас, най-ненадейно напуска и се прибира у дома, та сега си седи в своята къща в Салтшобаден и дори не излиза в градината, а и не му пука за външния му вид.
— Значи, това, с което разполагаш, Линус, е история за професор, който привидно е притиснат и не му пука как изглежда — както и изобщо съседите да са го забелязали, при положение че не си подава носа навън.
— Да, но си мисля…
— Линус, и аз си мисля, че това може и да е интересна тема. За съжаление обаче, не е за мен. Не съм някакъв си ИТ репортер — аз съм праисторически човек, както някой така остроумно написа онзи ден. Бих ти препоръчал да се свържеш с Раул Сигвардсон от „Свенска Моронпостен“. Той знае всичко за този свят.
— Не, не, Сигвардсон е твърде лека категория. Това е над неговото ниво.
— Струва ми се, че го подценяваш.
— Хайде де, не се измъквай сега! Това може да се превърне в завръщането ти, Блумквист.
Микаел направи уморен жест по посока на Амир, който бършеше маса недалеч от тях.
— Може ли да ти дам един съвет? — отвърна Микаел.
— А… да-а… естествено.
— Следващия път, когато ще продаваш история, не се мъчи да обясняваш на репортера какво значение ще има за него. Знаеш ли колко пъти хората са ми ги пробутвали тия? „Това ще бъде най-великото нещо в живота ти. По-голямо е и от Уотъргейт!“ Ще стигнеш по-далеч с малко от най-обикновената деловитост, Линус.
— Само исках да кажа…
— Какво искаше да кажеш всъщност?
— Че трябва да поговориш с него. Мисля си, че би те харесал. От едно тесто сте, безкомпромисни типове.
За миг Линус сякаш бе загубил своята самоувереност и Микаел се запита дали не бе подходил ненужно грубо. По принцип винаги се държеше дружелюбно и насърчително с „подсказвачите“, колкото и налудничаво да звучаха, не просто защото добрата история може да се крие дори в онова, което изглежда безумно, а защото знаеше, че нерядко той бе последната им сламка. Мнозина се обръщаха към него, когато всички останали бяха запушили уши. Често беше дори последната им надежда и нямаше право да им се надсмива.
— Виж — рече той. — Имах крайно шибан ден, но намерението ми не беше да прозвуча саркастично.
— Няма проблем.
— И всъщност имаш право — продължи Микаел. — В тази история наистина има нещо, което ме заинтригува. Спомена, че ви е посетила жена хакер.
— Да, но всъщност това няма нищо общо с цялата случка. Тя трябва да е била най-вече социалният проект на Балдер.
— Но изглежда си е знаела работата?
— Или пък направо е извадила късмет. Приказваше доста глупости.
— Значи си я срещал?
— Да, точно след като Балдер замина за Силициевата долина.
— Преди колко време стана това?
— Преди единайсет месеца. Бях преместил компютрите ни в моя апартамент на „Брантингсгатан“. Не може да се каже, че животът ми беше на върха на приливната вълна. Бях необвързан, банкрутирал и с махмурлук, а у дома беше пълна кочина, тъкмо бях говорил с Франс по телефона и той бе продължил да ми натяква като досаден дърт баща. Много ми дойде: не я съди по външния вид и прочее, дрехите лъжат, бла бла, и какво, по дяволите, това ми го казва на мен! Аз самият не съм мечтата на тъщите. Никога през живота си не съм притежавал сако и вратовръзка, аз ли не знам как изглеждат хората в хакерските среди. Както и да е, седнах и я зачаках оная мацка. Мислех си, че поне ще почука. Само че тя просто отвори вратата и влезе вътре.