— О, напротив, адски добре.
— Но си чул нещо потресаващо, нали?
— Не знам точно, но в момента нещата са малко объркани. Обмислям да напусна „Милениум“.
— Мислех си, че с този вестник сте едно цяло.
— Аз също. Но подозирам, че всичко е с времето си.
— Така ще да е — отвърна Амир. — Старият ми баща имаше обичая да казва, че дори вечното си имало край.
— И какво имаше предвид?
— Струва ми се, че мислеше за вечната любов. Случи се точно преди да напусне мама.
Микаел се подсмихна.
— Е, да. Мен самия също не ме бива особено във вечната любов. Затова пък…
— Да, Микаел?
— Има една жена, която познавах и която от дълго време е изчезнала от живота ми.
— Лошо.
— Да, малко особена работа. Сега обаче ненадейно получих знак, че е жива, поне така си мисля, и може би тъкмо заради това изглеждам странно.
— Разбирам.
— Е, предполагам, че трябва да се прибирам у дома. Какво ти дължа?
— Ще се оправим друг път.
— Хубаво, пази се, Амир — каза той и мина покрай редовните клиенти, които подхвърлиха нещо по негов адрес, сетне излезе в бурята.
Изживяването бе направо убийствено. Острият вятър пронизваше тялото му, но той все пак постоя неподвижно в стихията, потънал в стари спомени. Отправи се към дома съвсем бавно и по някаква причина се затрудни да отвори вратата. Наложи се да си поиграе с ключа, след което изрита обувките си, седна на компютъра и потърси сведения за професор Франс Балдер.
Но не успя да се съсредоточи. Зачуди се, както толкова много пъти преди: къде се беше дянала? Освен един доклад от стария ѝ работодател Драган Армански не беше чувал и дума за нея. Сякаш бе потънала вдън земя и макар да живееха в един квартал, нито веднъж не я бе виждал, та сигурно затова думите на Линус толкова го бяха разтърсили.
Всъщност можеше и друга да се бе появила в дома на Линус. Възможно бе, но не особено вероятно. Кой освен Лисбет Саландер се натриса така, без дори да погледне хората в очите, и ги гони от домовете им, прониква в най-съкровените тайни на техните компютри и изплюва неща от типа на: „Нямам намерение да спя с теб, дори малко“? Трябва да е била Лисбет, а да се нарече Пипи — нима не беше типично за нея?
На вратата ѝ на „Фискаргатан“ пишеше В. Кула и той много добре разбираше защо не използва истинското си име. То беше твърде лесно за намиране и свързано с големи драми и истински безумия. Къде ли пребиваваше понастоящем? Иначе това не беше първият път, когато момичето изчезваше от хоризонта. Ала от онзи ден, в който бе почукал на вратата ѝ на „Лундагатан“ и я бе нахокал, задето го бе проучила толкова обстойно, никога не се бяха откъсвали един от друг за толкова дълго време и усещането беше малко странно. Все пак Лисбет бе неговата… хм, каква, по дяволите, му беше?
Едва ли приятелка. С приятелите си човек се среща. Приятелите не се изпаряват просто така. Приятелите не се обаждат единствено като хакват компютрите ни. При все това той си остана привързан към Лисбет, а и, неизбежно бе, безпокоеше се за нея. Старият ѝ попечител Холгер Палмгрен имаше навика да казва, че Лисбет винаги се оправя. Въпреки ужасяващото ѝ детство или може би благодарение на него, тя си бе останала дяволски добра в оцеляването и това със сигурност не беше без значение.
Само че нямаше никакви гаранции, не и за момиче с подобно минало и с подобна способност да си спечелва врагове. Може и наистина да бе излязла от релси, както бе намекнал Драган Армански, когато двамата с Микаел се срещнаха на обяд в „Гондолата“ преди около половин година. Беше пролетен ден, събота, а Драган бе настоял да почерпи и с бира, и с ракия, и с всичко, както си му е редът. Микаел имаше усещането, че той изпитва нужда да се наприказва, и макар официално да се срещаха просто като стари приятели, нямаше съмнение, че Драган иска да говори за Лисбет. След няколко чашки дори стана сантиментален.
Драган разказа, между другото, че неговото предприятие, „Милтън Секюрити“, било доставило голям брой аларми на един старчески дом в Хьогдален, хубави аларми, додаде.
Само дето не помагат, ако токът спре, и на никого не му се занимава с проблема, а тъкмо това се беше случило. Късно вечерта в старческия дом токът спрял и през последвалата нощ една от стариците, дама на име Рут Окерман, паднала, счупвайки главата на бедрената си кост, след което лежала часове наред и натискала алармата без никаква полза. На сутринта състоянието ѝ било направо критично и тъй като вестниците точно в онзи момент се били захванали здравата с проблемите в сферата на грижите за възрастни хора, случката била отразена като сензация.