— Добре — рече тя. — Кораво момче си, но си и горделивец, а? На всяка цена държиш да не се разчуе за хакерската ми акция. За съжаление обаче, по тази точка трябва да те известя, че съм забележително добре подготвена. Всяка думичка по темата ще бъде публикувана, преди дори да успееш да сграбчиш ръката ми, и макар че всъщност ми е противно да го правя, ще те подложа на истинско унижение. Пробвай само да си представиш злорадството из нета.
— Плещиш глупости.
— Нямаше да оцелея, ако плещех глупости — продължи тя. — Ненавиждам това общество, където всички сме следени непрекъснато. Достатъчно съм си изпатила от Големия брат и органите на властта в живота си. И все пак съм готова да направя едно нещо за теб, Ед. Ако си държиш устата затворена пред външния свят, мисля да ти предоставя информация, която ще засили позицията ти и ще ти помогне да разчистиш лайнарите във Форт Мийд. Няма да обеля и дума за хакерската си атака. За мен това е въпрос на принципи. Мога обаче да ти дам шанс да си отмъстиш на онзи урод, дето ти е попречил да ме заловиш.
Ед само се взираше в странната жена пред себе си. После направи нещо, което дълго щеше да го изумява.
Избухна в смях.
Глава 31.
2 и 3 декември
Уве Левин се събуди в добро настроение в замъка „Херинге“ след продължителна конференция на тема дигитализирането на медиите, завършила с пищно празненство, на което се лееха шампанско и твърд алкохол. Е, да, някакъв кисел представител на синдикатите от норвежкия вестник „Квелсбладет“ беше изтърсил по повод на партитата на „Сернер“, че „колкото повече хора изригвате, толкова по-скъпи и луксозни стават“, и бе направил малка сценка, в резултат на която шитото по поръчка сако на Уве бе залято с червено вино.
Е, от него да мине, особено при положение че в малките часове на нощта успя да прикотка в стаята си Наталие Фос. Наталие беше ултрасекси инспектор на двайсет и седем и въпреки опиянението си Уве бе успял да я изчука и нощес, и тази сутрин. Ето че вече бе станало девет и мобилният му телефон не спираше да пиука, а него го мъчеше нечовешки махмурлук, особено при мисълта за цялата работа, която го чакаше. От друга страна, в тази дисциплина беше истински шампион. „Работи здраво, забавлявай се здраво“ бе мотото му, а Наталие, майко мила!
Колко петдесетгодишни успяват да свалят такава мацка? Не много. Сега обаче трябваше да става. Беше замаян и му се гадеше, когато се заклатушка към банята да се изпикае. После провери акционерското си портфолио. Обикновено това беше добро начало на махмурлийските сутрини, така че измъкна мобилния си и влезе в своето онлайн банкиране чрез банковото си ID. Отначало недоумяваше. Трябва да бе станала грешка, технически срив.
Портфолиото му се беше сринало, а когато разтреперан прегледа активите си, забеляза нещо извънредно странно. Големият му дял в „Солифон“ направо се бе изпарил. Нищо не разбираше и съвсем излязъл от кожата си, реши да отвори борсовите сайтове — навсякъде пишеше едно и също:
АНС и „Солифон“ поръчват убийството на професор Франс Балдер.
Разкритието на вестник „Милениум“ разтърсва света.
Какво точно направи после, не е ясно. Навярно е крещял и псувал, и блъскал с юмрук по масата. Имаше блед спомен, че Наталие се събуди и попита какво става, ала единственото, което знаеше със сигурност, бе, че дълго стоя надвесен над тоалетната чиния и повръща, сякаш беше бездънен.
Писалището на Габриела Гране в тайната полиция бе грижливо разтребено. Никога нямаше да се върне тук. При все това поседя малко така, облегната на стола си и зачетена в „Милениум“. Първа страница не изглеждаше както би се очаквало от вестник, публикувал сензацията на столетието. Сама по себе си беше хубава, но черна, обезпокоителна. Липсваха изображения, а най-отгоре пишеше:
Малко по-надолу можеше да се прочете:
Убийството на Франс Балдер, или как руската мафия се съюзява с АНС и голямата американска компютърна компания
На втора страница имаше снимка на Андрей в близък план и макар никога да не се беше срещала с него, Габриела остана дълбоко потресена. Андрей изглеждаше красив и някак крехък. Усмивката му бе отнесена, колеблива. В образа му имаше нещо едновременно напрегнато и неуверено. В текст отстрани, подписан от Ерика Бергер, се казваше, че родителите на Андрей били убити от бомба в Сараево. Пишеше, че той обичал вестник „Милениум“, поета Ленард Коен и романа на Антонио Табуки „Твърди Перейра“. Мечтаел за голямата любов и голямата сензационна новина. Любимите му филми били „Очи чорние“ на Никита Михалков и „Наистина любов“ на Ричард Къртис. Мразел хората, които обиждат другите, а самият той не бил способен да злослови срещу когото и да било. Ерика смяташе репортажа му за бездомниците в Стокхолм за класика в журналистиката. Тя споделяше: