Ръцете ми треперят, докато пиша това. Вчера нашият приятел и колега Андрей Зандер бе намерен мъртъв на товарна лодка в пристанище Хамарби. Бил е изтезаван. Страдал е жестоко. Цял живот ще нося тази болка. Но и ще съм горда.
Горда за това, че имах привилегията да работя с него. Никога не съм срещала толкова отдаден на работата си журналист и толкова истински добър човек. Андрей беше на двайсет и шест години. Обичаше живота и журналистиката. Искаше да разобличава несправедливостите и да помага на уязвените и отхвърлените. Беше убит, защото се опитваше да защити едно малко момче на име Аугуст Балдер, и тъй като в този брой разкриваме един от най-големите скандали на новото време, почитаме Андрей във всяко изречение. Микаел Блумквист пише в своя пространен репортаж:
„Андрей вярваше в любовта. Вярваше в един по-добър свят и едно по-справедливо общество. Той беше най-добрият сред нас!“
Репортажът, който заемаше трийсет страници от вестника, бе може би най-добрият образец на журналистическата проза, който Габриела Гране беше чела, и макар на моменти в очите ѝ да избиваха сълзи, тя все пак се усмихна, когато стигна до думите:
Бляскавата аналитичка от тайната полиция, Габриела Гране, демонстрира изключителен граждански кураж.
Основната история беше доста проста. Група, предвождана от командир Джони Инграм — по длъжност пряко подчинен на шефа в АНС, Чарлс О’Конър, и с близки контакти в Белия дом и конгреса, — започнала да се възползва за лична изгода от огромното количество фирмени тайни, с които организацията разполагала. Негови сътрудници били няколко анализатори на бизнес средата от научноизследователския отдел „Y“ в „Солифон“. Ако историята бе свършила дотук, това щеше да бъде донякъде разбираем скандал.
Развоят на събитията обаче се сдобил със собствена злокобна логика, когато в драмата се намъкнала престъпната групировка на Паяците. Микаел Блумквист разполагаше с доказателства, че Джони Инграм бе започнал да си сътрудничи с ползващия се с лоша слава депутат от руската Дума Иван Грибанов и мистериозния лидер на Паяците Танос. Бе разкрил и начина, по който Джони и групата му крадели от хайтек предприятия идеи и нови технологии, струващи астрономически суми, и ги препродавали. Но престъпниците стигнали до дъното на моралната тиня, когато професор Франс Балдер надушил следите им. Тогава било решено той да бъде отстранен от пътя им и това беше най-непонятното в цялата история. Един от най-високопоставените шефове в АНС разполагал със сведения, че шведски топизследовател ще бъде убит, а дори не си мръднал и малкия пръст, за да го предотврати.
Габриела не бе впечатлена чак толкова от политическите мръсни ризи, колкото от човешката драма, в чието описание Микаел Блумквист демонстрираше целия си талант, и от прозрението му, че живеем в нов болен свят, където всичко е под наблюдение, мало и голямо, и където всичко, което може да донесе печалба, неизменно бива използвано.
Габриела тъкмо привърши с четенето, когато усети, че на вратата има някой. Беше Хелена Крафт, както винаги в прелестен тоалет.
— Здрасти — каза тя.
Габриела си припомни как бе подозирала Хелена в изнасяне на информация по разследването, а всъщност това си бяха просто нейните собствени демони. Онова, което бе взела погрешно за срама на виновника, бяха угризенията, изпитвани от Хелена заради непрофесионално воденото разследване — поне така бе казала Хелена по време на дългия им разговор, след като Мортен Нилсен беше признал и бе задържан.
— Здравей — отвърна Габриела.
— Не мога да ти кажа колко съжалявам, че напускаш продължи Хелена.
— Всичко с времето си.
— Имаш ли представа какво ще правиш?
— Заминавам за Ню Йорк. Искам да работя в сферата на човешките права, а както знаеш, отдавна ме чака предложение от ООН.
— За нас това е голяма загуба, Габриела. Но ти го заслужаваш.
— Значи, измяната ми е забравена?
— Не и от всички нас, бъди сигурна. Аз обаче гледам на това единствено като на проява на твоя добър характер.