Сега Рут се справяше доста добре. Ала за лош късмет тя бе майка на един от лидерите на Шведските демократи, та когато на партийния уебсайт „Разкрития“ излязла новината, че Армански е арабин — какъвто той впрочем изобщо не беше, но поне беше вярно, че от време на време му викаха Арабина, — полето за коментари се взриви. Стотици анонимни писачи отбелязаха, че така ставало, когато „чернилките ни доставят техника“, и Драган се докачи, най-вече защото старата му майка също бе подложена на груби обиди.
Ала внезапно, като с магическа пръчка, всичките ония писачи престанаха да бъдат анонимни. В мрежата се появи информация за това точно как се наричаха, къде живееха и какво работеха, както и на каква възраст бяха. Много прегледно поднесена — сякаш до един бяха попълнили някакъв формуляр. Може да се каже, че целият сайт бе разконспириран, и, естествено, оказа се, че бяха писали далеч не само аутсайдери и крайни националисти, а множество утвърдени в обществото граждани, дори няколко конкуренти на Армански в сферата на сигурността. Всички те дълго време само си скубеха косите, докато накрая не успяха да затворят страницата и се заклеха да отмъстят на виновниците. Разбира се, не успяха да направят нищо повече. Никой не знаеше кой стои зад атаката, никой освен самия Драган Армански.
— Това си беше класически трик а ла Лисбет — рече той — и е пределно ясно, нали аз бях страна по делото. Не бях достатъчно широко скроен, та да ми дожалее за всички изловени, колкото и да браня ИТ сигурността в своята професия. Нали знаеш, с нея не бяхме се чували цяла вечност и бях категорично убеден, че не дава и пет пари за мен, да, че не дава пет пари и за всички останали. Но ето че се случи това, толкова хубаво беше. Тя застана на моя страна, а аз ѝ изпратих многословни благодарности по електронната поща и за мое удивление пристигна отговор. Знаеш ли какво бе написала?
— Не.
— Само едно-единствено изречение: „Как, по дяволите, може да охранявате онази гад Сандвал в клиниката на Йостермалм?“.
— И кой е Сандвал?
— Пластичен хирург, на когото осигурихме лична охрана, понеже получаваше заплахи, откакто опипвал млада естонка, на която правил операция на гърдите. Оказало се, че момичето е приятелка на известен криминално проявен.
— Олеле.
— Точно. Отговорих на Лисбет, че и аз не мисля Сандвал за най-хрисимото Божие чадо. Дори знаех, че не е такова, обаче се опитах да обясня, че ние не можем да съдим по този начин. Не можем да защитаваме само морално безупречните. Дори шовинистичните нерези имат право на определена безопасност, а тъй като Сандвал бе сериозно заплашван и помоли за нашата помощ, ние му я предоставихме — на двойна цена. Толкова беше просто.
— Но Лисбет не се върза на аргументацията?
— Във всеки случай не отговори, поне не по имейла. Но го направи по друг начин.
— Как?
— Тропнала се пред нашите охранители в клиниката и им наредила да запазят спокойствие. Дори си мисля, че им е предала поздрави от мен. После минала покрай всички пациенти, медицински сестри и лекари и влязла в кабинета на Сандвал, счупила му три пръста и го заплашила най-брутално.
— Божичко!
— Това е най-малкото, което може да се каже. Луда жена. Да се държи по подобен начин пред толкова много свидетели, на всичкото отгоре и в лекарски кабинет.
— Да, доста откачено.
— И, естествено, настана страхотно оживление, призиви за намеса на съда, завеждане на дела и какво ли не още. Сам схващаш: да счупи пръстите на хирург, извършил маса безценни лифтинги, разрези и прочее. От такива неща на звездните адвокати навсякъде им се привиждат долари.
— Какво стана после?
— Нищо. Нищичко, и това може би е най-странното от всичко. Цялата работа някак отшумя, очевидно самият хирург не е искал да задълбава в случая. И все пак, Микаел, беше безумно. Никой нормален човек не нахълтва в лекарски кабинет посред бял ден, за да счупи пръстите на лекаря. Дори неуравновесената Лисбет Саландер не върши такива неща.
Микаел Блумквист не беше съвсем убеден в този анализ. По-скоро си мислеше, че звучи доста логично, по лисбетски логично, а в тази област той беше повече или по-малко експерт. Кой, ако не той самият знаеше колко рационално разсъждава тази жена, не рационално като обикновените хора, а от гледна точка на заявените от нея базисни предпоставки, и дори за секунда не се съмняваше, че онзи лекар бе вършил далеч по-лоши неща от опипването на погрешното гадже. При все това не можеше да не се зачуди дали нещо не се бе прекършило у Лисбет, дали не бе сбъркала, ако не в друго, то поне в анализа на рисковете.