— Благодаря, Хелена.
— Смяташ ли да поработиш още малко, преди да напуснеш?
— Не и днес. Ще отида на възпоменанието за Андрей Зандер, организирано от Пресклуба.
— Аз пък ще трябва да направя изложение пред правителството за цялата тази афера, но довечера ще вдигна чаша за младия Зандер и за теб, Габриела.
Алона Касалес седеше малко встрани и наблюдаваше паниката с тайна усмивчица. Най-вече следеше генерал Чарлс О’Конър, който трамбоваше пода, сякаш изобщо не беше шеф на най-могъщата разузнавателна организация в света, а малтретиран ученик. Впрочем всички на властови позиции в АНС днес бяха жалки и изтормозени, всички, освен Ед, разбира се.
Сам по себе си Ед също не се радваше. Размахваше ръце, беше потен и саркастичен, ала излъчваше обичайния си авторитет и си личеше, че дори О’Конър се бои от него. Всъщност това не беше чак толкова странно. Ед се бе завърнал от своето стокхолмско пътешествие с истински динамит, превърна им живота в ад, настояваше за покаяние и изкупление на всички равнища, а шефът на АНС, разбира се, не му беше особено признателен.
Но нищо не можеше да направи. Просто се сви, щом наближи Ед, който в типичния си стил дори не си направи труда да погледне към него. Ед игнорираше шефа на АНС точно както пренебрегваше всички ония нещастници, за които нямаше време, и нещата не тръгнаха към по-добро за О’Конър, когато разговорът все пак бе подет.
Ед сякаш най-вече сумтеше и макар до Алона да не стигаше и дума, тя доста успешно се досещаше какво си говореха, или по-точно, какво не си говореха. Бе провела дълги събеседвания с Ед и знаеше, че той няма да обели и дума относно начина, по който се бе сдобил със своите сведения. Знаеше също, че не възнамерява да отстъпи по някоя точка, и имаше усещането, че това ѝ харесва.
Ед продължи да играе с големи залози, а Алона се закле в най-святото си да се бори за почтеността в бюрото и да предостави на Ед цялата подкрепа, на която бе способна, в случай че си навлече проблеми. Закле се и да позвъни на Габриела Гране и да направи последен опит да я покани на среща, ако наистина беше вярно, че е поела насам.
Ед всъщност не игнорираше шефа на АНС съзнателно, но и не прекъсна онова, с което се бе захванал — да нахока двама от своите подопечни, — само защото адмиралът стоеше отпреде му. Едва след някоя и друга минута се обърна и каза нещо доста дружелюбно, не за да се подмаже или като компенсация за нехайното си поведение, а защото наистина го мислеше.
— Добре се представи на пресконференцията.
— Аха — отвърна адмиралът. — Но беше същински ад.
— Тогава се радвай, че ти дадох време да се подготвиш.
— Да се радвам! Да не си луд? Виждал ли си вестниците в интернет? Публикуват всички съществуващи снимки, на които сме заедно с Инграм. Свършено е с доброто ми име.
— Тогава се погрижи за в бъдеще да държиш по-изкъсо приближените си.
— Как смееш да ми държиш такъв тон?
— Говоря както си ща, дявол го взел. Във фирмата има криза, а аз отговарям за сигурността и нямам нито време, нито заплата, за да бъда мил и вежлив.
— Мери си думите… — поде шефът на АНС.
Но си загуби мисълта, когато Ед внезапно се изправи с целия си мечешки ръст — независимо дали го стори, за да си изпъне гърба, или за да демонстрира своя авторитет.
— Изпратих те в Швеция, за да разплетеш тази история — продължи адмиралът. — Когато обаче се прибра, всичко отиде по дяволите. Пълна катастрофа.
— Катастрофата вече се беше случила — изсъска Ед. — Знаеш го точно както и аз, и ако не бях заминал за Стокхолм и не си бях скъсал задника от бачкане, нямаше да имаме време да скалъпим сносна стратегия, и честно казано, може би тъкмо затова все пак имаш възможност да си останеш на поста.
— Значи, намекваш, че трябва да ти благодаря?
— Всъщност да! Успя да изриташ ония шибаняци преди публикацията.
— А как цялата тази гнус попадна в шведския вестник?
— Това ти го обясних хиляда пъти.
— Можеш да си бръщолевиш за своя хакер. Ама всичко, което чух, са предположения и празни приказки.
Ед беше обещал да държи Осата далеч от този цирк и смяташе да спази обещанието си.
— В такъв случай са шибано квалифицирани празни приказки — отвърна той. — Хакерът, който и да е той, по дяволите, трябва да е декриптирал файловете на Инграм и така да са изтекли до „Милениум“, а това е кофти, съгласен съм по въпроса, но знаеш ли кое е най-лошото?
— Не.
— Най-лошото е, че имахме шанс да заловим хакера и да му откъснем топките, и да спрем цялото изтичане на информация, само дето ни беше наредено да прекратим проучването си, и не бих казал, че ти се застъпи за мен тогава.