Микаел не разбираше защо усеща тялото си така натежало. Сякаш се движеше във вода. А навън цареше оживление, истинско опиянение от победата. Почти всеки вестник, сайт, радиостанция и телевизионен канал искаше да го интервюира. Той не прие нито една покана. По-рано, когато „Милениум“ публикуваше важни новини, имаше моменти, в които двамата с Ерика не бяха сигурни дали другите медии ще ги подемат. Тогава се бе налагало да мислят стратегически и да се появяват в подходящия форум, понякога дори и да споделят малко от своите сензации. Сега не беше необходимо да правят нищо подобно.
Новината експлодира просто от само себе си и когато шефът на АНС Чарлс О’Конър и търговският министър на САЩ Стела Паркър на обща пресконференция помолиха за извинение за случилото се, изчезнаха и последните съмнения, че историята може да е преувеличена или невярна, а понастоящем по първите страници на вестниците по света се бе разразила разгорещена дискусия относно евентуалните последици от разобличаването.
Въпреки всеобщата възбуда и непрестанно звънящите телефони обаче Ерика бе решила да организира нещо като парти в редакцията. Тя смяташе, че всички бяха заслужили да избягат за малко от цялата дандания и да вдигнат по една-две наздравици. Първият тираж от 50 000 броя се бе разпродал още вчера предобед, а броят на посетителите на сайта вече беше няколко милиона. Прииждаха предложения за договори за книга, броят на абонатите се покачваше ежеминутно, а рекламодателите се редяха на опашка.
Освен това бяха откупили дела на „Сернер Медия“. Ерика бе сключила сделката още преди няколко дни, макар това да не беше детска игра. Представителите на „Сернер“ бяха доловили отчаянието ѝ и се възползваха от него максимално, та за известно време двамата с Микаел си мислеха, че нищо няма да излезе. Успяха да откупят дела на норвежците едва в последния момент, когато пристигна солидна сума от Гибралтар, изпратена от някакво съмнително предприятие, което бе накарало Микаел да се усмихне. Цената определено излезе безсрамно висока предвид тогавашното положение, но все пак можеше да се разглежда като неголям харч денонощие по-късно, когато бе публикувана сензацията на вестника и стойността на „Милениум“ скочи до небесата. Сега отново бяха свободни и независими, макар изобщо да не бяха успели да го усетят.
Журналистите и фотографите ги нападаха дори по време на възпоменанието за Андрей в Пресклуба и макар всички без изключение да искаха и да ги поздравят, Микаел се чувстваше задушен и далеч не отвръщаше така любезно, както би му се искало. Освен това продължаваше да спи лошо и да се гърчи от главоболие.
Сега, в късния следобед на следващия ден, редакцията бе пренаредена. Върху съединените маси сложиха шампанско, вино и бира, а също и японски кетъринг. Хората започнаха да прииждат, най-напред, разбира се, колегите и сътрудниците, но също и редица приятели на вестника, не на последно място Холгер Палмгрен, на когото Микаел помогна да влезе и излезе от асансьора и с когото сърдечно се прегърна.
— Нашето момиче се справи — отбеляза Холгер с насълзени очи.
— Обикновено така става — отвърна Микаел с усмивка и го настани на почетно място на дивана в редакцията, после нареди чашата му да се пълни веднага щом започне да се празни.
Радваше се, че го вижда тук. Радваше се, че вижда всевъзможни стари и нови приятели, Габриела Гране например, и комисар Бублански — който навярно не би трябвало да е поканен предвид професионалните им отношения и позицията на „Милениум“ като независим инспектор на полицейския орган, ала Микаел бе настоял да го доведат, а той някак изненадващо прекара цялото тържество на приказка с професор Фара Шариф.
Микаел се чукна с тях и с всички други. Носеше дънки и най-хубавото си сако и противно на обичая си пи доста. Това обаче не помогна особено. Не можеше да се отърве от усещането за празнота и тежест и това, естествено, беше заради Андрей. Андрей присъстваше в мислите му всяка секунда. Сцената, в която колегата му седеше в редакцията и за малко не бе приел предложението му да пият по бира, се бе вкоренила здраво в съзнанието му, като миг, едновременно тривиален и с жизненоважно значение. Споменът за Андрей изникваше непрекъснато и Микаел с мъка се съсредоточаваше в разговорите.
До гуша му дойде от всичките хвалебствени и подмазвачески слова — всъщност само есемесът от Пернила, определено пишеш не на шега, татко, го докосна истински. На моменти хвърляше погледи към вратата. Лисбет, естествено, бе поканена и ако се беше появила, по право щеше да бъде почетен гост. Но я нямаше никаква и това далеч не беше учудващо. Микаел обаче би желал поне да ѝ благодари за щедрия принос в конфликта със „Сернер“. От друга страна, какво бе очаквал?