Впрочем за работа в такава институция биографията му никак не беше безупречна, и то не само заради криминалните прояви от юношеските години. В колежа бе изпушил маса трева и проявявал уклон към социалистически или дори анархистични идеи, а по-късно, вече в зряла възраст, на два пъти бе задържан за нанасяне на телесна повреда — нищо особено впрочем, кръчмарски сбивания. Нравът му си остана избухлив и всички, които го познаваха, гледаха да не се спречкват с него.
В АНС обаче виждаха другите му заложби, а, между другото, беше есента на 2001 г. Службите на американското разузнаване бяха изпаднали в толкова отчаяна нужда от компютърни специалисти, че на практика назначаваха кого ли не, а в последвалите години никой не постави под въпрос лоялността и патриотизма на Ед. Ако пък някой все пак го стореше, предимствата винаги надделяваха.
Ед не просто беше блестящ талант. Той се отличаваше с някаква обсебеност, с маниакална прецизност и бясна ефективност, отлични качества за човек, назначен да брани ИТ сигурността в най-секретната сред американските служби. Ед не би допуснал някой келеш да пробие системите му. За него това беше личен въпрос. Така че той бързо стана незаменим във Форт Мийд, хората се редяха на опашка, за да му поискат съвет. Само че често навикваше колегите си с повод и без повод, та мнозина се бояха до смърт от него. Веднъж дори самият директор на АНС, легендарният адмирал Чарлс О’Конър, бе помолен да върви по дяволите.
— Посвети шибаната си глава на това, дето го разбираш — изревал Ед, когато адмиралът опитал да изрази мнение за работата му.
И все пак Чарлс О’Конър и всички останали не обелваха и дума. Те знаеха, че Ед крещи и се пали не съвсем без основание — правеше го, понеже някой бе проявил небрежност, не бе спазил предписанията за безопасност, или се изказваше за неща, които не разбираше. Иначе никога не се намесваше в дейността на шпионската организация, макар по силата на правомощията си да имаше едва ли не пълен достъп до всичко и макар на по-късен етап службата да се бе оказала на прицела на общественото мнение, като представители и отдясно, и отляво гледаха на нея като на самия дявол, като въплъщение на Големия брат на Оруел. Що се отнасяше до Ед, организацията можеше да си прави каквото, мамка ѝ, си ще, стига само неговите системи за сигурност да си останат точни и непокътнати, и тъй като още не си бе създал семейство, той повече или по-малко живееше в офиса.
Ед беше сила, на която имаха доверие, и въпреки че той, разбира се, бе ставал обект на редица проверки, никога не се бе намерило нещо, срещу което да възразят, е, с изключение на няколко стабилни напивания, по време на които в последно време проявяваше леко обезпокоителна сантименталност — раздрънкваше се и започваше да си разказва живота. И все пак нямаше абсолютно никакви знаци, че дори в такива случаи бе споделял с външни лица над какво работи. Навън, в другия свят, мълчеше като гроб, а ако случайно някой го притиснеше, Ед неизменно се придържаше към отработените си лъжи, които интернет и базите данни потвърждаваха.
Не беше случайност, нито резултат от интриги или машинации, че той напредна в йерархията и стана най-висшият отговорен шеф по сигурността в главния щаб, след което не остави камък непреобърнат, само и само „да не се пръкне някой издайник и да ни заварят по бели гащи“. Ед и екипът му подсилиха вътрешния надзор по всеки един параграф и в хода на безкрайни безсънни нощи създадоха нещо, което той наричаше ту „непробиваема стена“, ту „бясна хрътка“.
„Никой не може да се намъкне и да ровичка там вътре без разрешение“, казваше той гордо.
Гордо, чак до тази проклета ноемврийска утрин. Беше хубав, ясен ден. В Мериленд нямаше и помен от извилите се над Европа адски бури. Хората бяха облечени в ризи и тънки анораци, а Ед, който с годините доста бе позакръглил шкембето, се зададе с характерната си поклащаща се походка откъм автомата за кафе.
Високият пост му позволяваше да не дава и пет пари за дрескодовете. Носеше джинси и раздърпана червена карирана риза, а когато се намести пред компютъра си, дълбоко въздъхна. Не се чувстваше особено добре. Имаше болки в гърба и дясното коляно и проклинаше своята колежка, старото ченге от ФБР, прямата и истински пленителна лесбийка Алона Касалес, задето бе успяла да го подмами навън за малко джогинг предишния ден, навярно от чист садизъм.
За щастие, поне нямаше някакъв крайно спешен случай, с който да е наложително да се заеме. Просто щеше да изпрати ново лично съобщение с нов поведенчески код до отговорниците по COST, програма за сътрудничество с големите ИТ компании. Ала не напредна кой знае колко. Успя само да напише в обичайния си грубоват стил: