Той бе зафиксирал до най-дребния детайл както светофара, така и бегло познатия на Франс мъж, който точно в онзи момент пресичаше улицата. След това бе отнесъл със себе си картината като прецизен офорт, запечатан в мислите му, и едва две седмици по-късно бе изпитал потребност да я излее навън. При това най-странното беше, че не просто бе възпроизвел светофара и мъжа, ами ги бе заредил с обезпокоителни нюанси и Франс не можеше да се отърве от мисълта, че Аугуст иска да му каже нещо повече от „виж какво мога“! За стотен път се взираше в скиците и сякаш в сърцето му се забиваше игла.
Боеше се. Не можеше точно да го определи, ала имаше нещо особено в онзи мъж на рисунката. Изцъклените му очи блестяха. Челюстта му бе напрегната, а устните чудновато тънки, почти несъществуващи, макар че точно този детайл едва ли бе от особено значение за общото страховито впечатление. Колкото повече Франс се взираше в него, толкова по-ужасяващ му изглеждаше, докато накрая почувства, че го обзема вледеняващ страх, точно като че ли го бе застигнало някакво предупреждение.
— Обичам те, момчето ми — смотолеви той, без изобщо да е наясно какво изрича, и навярно бе повторил изречението два-три пъти, понеже думите започнаха да му се струват все по-чужди.
Осъзна с нов вид болка, че никога досега не ги бе изричал, и когато се свести от първия шок, го порази мисълта, че в това имаше нещо дълбоко позорно. Нима се изискваше уникално дарование, за да обича собственото си дете? Впрочем типично за него. През целия си живот се бе стремил единствено към успеха.
Онова, което не беше авангардно или с висок коефициент на полезно действие, не влизаше в сферата му на интереси и когато напусна Швеция и замина за Силициевата долина, въобще не се замисли за Аугуст. Като цяло синът му беше просто досаден дразнител на фона на епохалните неща, които Франс се бе заел да открива.
Сега обаче щеше да настъпи промяна, обеща си той. Щеше да забрави за научноизследователската си дейност и за всичко онова, което го бе терзало и преследвало през последните месеци, и да се посвети изцяло на момчето.
Щеше да стане нов човек.
Глава 5.
20 ноември
Никой не разбираше как Габриела Гране бе попаднала в тайната полиция, най-малко тя самата. Беше от онзи тип момичета, на които всички предсказваха бляскаво бъдеще. Затова фактът, че на 33 години не беше нито известна, нито заможна, нито дори омъжена — независимо дали богато, или не, — безпокоеше старите ѝ приятелки от Юршхолм.
— Какво е станало с теб, Габриела? Цял живот ли ще бъдеш ченге?
В повечето случаи тя нямаше сили да се оправдава, нито да изтъква, че далеч не е ченге, а аналитичка, както и че понастоящем пише доста по-квалифицирани текстове, отколкото когато и да било във Външно министерство или по време на летата си като водещ журналист във в. „Свенска Дагбладет“. Пък и, тъй или иначе, не ѝ бе разрешено да говори по повечето теми. Така че гледаше да си мълчи и да не ѝ пука за всичките тъпи предразсъдъци, свързани с професията ѝ, да се примири с факта, че работата в тайната полиция се възприема като абсолютното падение — както сред нейните познати от висшата класа, така и, разбира се, в по-голяма степен сред приятелите ѝ интелектуалци.
В техните очи онези от тайната полиция бяха некадърни десни задници, които гонят кюрди и араби по прикрито расистки подбуди и не се свенят да извършват тежки престъпления и злоупотреби с правомощията си, за да защитят стари съветски топшпиони, и да, на моменти тя беше съгласна. В организацията имаше и некомпетентност, и нездрави ценности, а аферата „Залаченко“ си остана голямо позорно петно. Това обаче не беше цялата истина. Тук се вършеше и интересна, че и важна работа, особено сега, след всички чистки, и понякога си мислеше, че тъкмо в тайната полиция се раждаха интересните идеи, или във всеки случай, че тъкмо тук, а не в някакви си водещи статии или пред академични аудитории, разбираха най-добре онази революция, която протичаше в света. И все пак и тя често се чудеше: как попаднах тук и защо не се махам?
Навярно до голяма степен се бе почувствала поласкана. Лично заемащата тогава длъжността началник на тайната полиция Хелена Крафт се бе свързала с нея с думите, че след всички катастрофи и хулителни статии службата трябвало да започне да назначава хора по нов начин. Трябва да мислим повече като британците, рече тя, и „да привлечем истинските таланти от университетите, като, честно казано, Габриела, не виждам по-добър кандидат от теб“. Повече не ѝ и трябваше.