Мъжът изглеждаше тотално парализиран и докато Алона си седеше там и пелтечеше някакви объркани думи по телефона, наоколо му се насъбра народ и мнозина наизвадиха телефоните си, като всички без изключение изглеждаха възмутени или изплашени. Може би защото беше твърде шокирана, Алона не затвори слушалката, нито помоли да се обади по-късно. Просто се остави да я прехвърлят и тогава, точно както и искаше, попадна на Габриела Гране, онази очарователна млада аналитичка, която бе срещнала във Вашингтон и тозчас пробвала да свали, и макар да не ѝ се беше удало, Алона бе оставила у нея усещането за нещо много приятно.
— Здрасти, дружке — поде тя. — Как си?
— О, добре — отвърна Габриела. — При нас се вихри ужасяваща буря, но иначе всичко е окей.
— Последния път си прекарахме хубаво, нали?
— Абсолютно, много приятно беше. После цял ден имах махмурлук. Но допускам, че не се обаждаш, за да ме поканиш на среща.
— Не, за съжаление, колкото и да е печално. Звъня, защото прихванахме сериозна заплаха срещу шведски изследовател.
— Кой?
— Дълго време се затруднявахме да разтълкуваме информацията или дори да разберем за коя държава става дума. Използваха се само бегли кодови думи и голяма част от комуникацията бе криптирана и невъзможна за хакване, но все пак, както често се случва, с помощта на дребни парченца от пъзела… какво, по дяволите…
— Моля?
— Чакай малко!
Компютърът на Алона премигна. После угасна, а доколкото разбираше, същото се случи в целия офис, та за миг се почуди какво да стори. Реши да си продължи разговора, поне за момента; може да е просто токов удар, въпреки че осветлението иначе си работеше.
— Чакам — отвърна Габриела.
— Благодаря, много мило от твоя страна. Моля да ме извиниш. Тук е пълна лудница. Докъде бях стигнала?
— Говореше за парченца от пъзел.
— Точно, точно, свързахме едно-друго, все се намира някой непредпазлив, колкото и професионално да им се ще да подхождат, всъщност…
— Да?
— … плямпат, споменават адрес или нещо подобно, в този случай по-скоро…
Алона пак замлъкна. Самият командир Джони Инграм, един от истински висшестоящите в организацията с контакти далеч нагоре из Белия дом, беше влязъл в големия офис. Джони Инграм определено се мъчеше да изглежда хладнокръвен и изискан както винаги. Дори пусна някоя и друга шегичка по адрес на групичката в дъното на залата. Ала не можеше да преметне никого. Под ошлайфаната му и загоряла от слънцето външност — още от времето си в криптоложкия център на АНС на Оаху той имаше целогодишен слънчев тен — се долавяше нещо невротично и определено прозираше желанието да прикове вниманието на всички.
— Ало, там ли си? — обади се Габриела в другия край.
— За съжаление, трябва да прекъсна разговора. Пак ще се чуем — каза Алона и затвори, като в този миг сериозно се разтревожи.
Във въздуха се надушваше, че се е случило нещо ужасяващо, може би нов голям терористичен атентат. Джони Инграм обаче продължи своята успокоителна театрална игра и макар да кършеше ръце, а на челото и горната му устна да бе избила пот, той отново и отново натъртваше, че нищо сериозно не се било случило. По-скоро ставало въпрос за вирус, обясни той, който заразил интранета въпреки всички защитни мерки.
— За по-сигурно изключихме сървърите — оповести той и за миг действително внесе успокоение.
Ама че работа, вирус, явно си казваха хората, едва ли е чак толкова страшно.
После обаче Джони Инграм стана многословен, изразяваше се неясно и Алона не се сдържа и извика раздразнено:
— Говори като човек!
— Още не сме разбрали кой знае колко, нали се случи току-що. Възможно е обаче да са ни хакнали системата. Ще ви осведомим веднага щом научим нещо повече — отвърна Джони Инграм, отново видимо обезпокоен, и тогава из помещението се разнесе шушукане.
— Пак ли иранците — почуди се някой.
— Мислим, че… — продължи Инграм.
Не стигна по-далеч. Човекът, който очевидно трябваше да застане там от самото начало и да обясни какво се е случило, го прекъсна безцеремонно и се изправи с цялото си мечешко туловище, и в онзи миг наистина представляваше внушителна гледка. Ако Ед Нийдъм до преди малко бе смачкан и шокиран, сега излъчваше чудовищна решимост.
— Не — изсъска той. — Това е хакер, гаден шибан суперхакер, комуто ще отрежа топките, и точка.
Габриела Гране тъкмо бе надянала палтото си, за да си ходи у дома, когато Алона Касалес отново се обади, и най-напред Габриела се подразни не само заради объркването последния път, и защото искаше да тръгне, преди да се е разразила очакваната виелица. Според новините по радиото вятърът щеше да фучи с до 30 м/сек, очакваше се температурата да падне до –10 градуса, а тя беше прекалено тънко облечена.