— Твърде хомогенните организации със строги правила на поведение не постигат нищо.
— Именно. А талантът — е, талантите, твърди той, не само постигат добри резултати. Те привличат и други дарования. Създават среда, в която хората искат да пребивават, затова още от самото начало Грант се опитва да привлече по-скоро гениите в бранша, отколкото предварително определения тип специалисти. Остави талантите да ти посочат насоката на развитие, казва той.
— Ами топлота?
— Топли отношения между въпросните таланти. Да не се прибягва до бюрократични правила, до уреждане на срещи и преминаване през секретарки. Да се оставят да общуват свободно, за да се сближат и да обсъждат идеите си без търкания. И както със сигурност ти е известно, „Солифон“ се превърна в невиждана приказка за успех. Доставяха пионерска технология в ред сфери, дори и в АНС, да си остане между нас. После обаче изскочи едно ново генийче, твой сънародник, а с него…
— … офейкаха всичките проклети Т-та.
— Точно.
— И това е Балдер.
— Съвсем вярно, и не мисля, че по принцип има проблеми с толерантността или с топлотата. Но още от самото начало се държал дръпнато, отказвал да споделя каквото и да било. За нула време успял да развали хубавата атмосфера между елитните изследователи в компанията, особено след като взел да обвинява хората, че били крадци и епигони. Освен това се разиграла неприятна сцена между него и собственика, Никълъс Грант. Грант обаче отказва да сподели за какво става въпрос — само, че било нещо лично. Малко след това Балдер напуснал.
— Знам.
— Да, и повечето сигурно са се зарадвали, задето се е махнал. В предприятието станало по-леко да се диша, а хората отново започнали да проявяват доверие един към друг, поне до известна степен. Никълъс Грант обаче не скачал от радост, нито адвокатите му. Балдер бил подбрал и отнесъл онова, което разработил в „Солифон“, а всички смятали — може би тъкмо защото нищо не знаели и се разпространявали какви ли не слухове, — че мъти нещо сензационно, способно да предизвика революция в областта на квантовите компютри, над което работел „Солифон“.
— И чисто юридически изготвеното от него принадлежи на компанията, не лично нему.
— Именно. И тъй, макар Балдер да говорел за кражба, в края на краищата тъкмо той самият бил крадецът и историята скоро ще се взриви в съда, както знаеш, стига Балдер да не успее да сплаши въпросните топадвокати с онова, което понастоящем знае. Информацията е неговата застраховка живот, както твърди той, и може би е така. Ала в най-лошия случай може да се превърне и в…
— Неговата смърт.
— Поне мен това ме безпокои — продължи Алона. — Получаваме все по-силни индикации, че се крои нещо сериозно, а сега разбрах и от шефката ти, че можеш да ни помогнеш с някои от парченцата на пъзела.
Габриела хвърли поглед на бурята навън, копнееше да се махне от всичко това и да се прибере вкъщи. И все пак свали палтото си и отново седна на своя стол. Настроението ѝ съвсем се бе развалило.
— С какво желаете да ви помогна?
— Какво според теб е узнал?
— Да разбирам ли, че нито сте успели да го подслушате, нито да го хакнете?
— На това няма да отговоря, скъпа. Но ти какво мислиш?
Габриела си спомняше как Франс Балдер бе застанал тук, на прага на кабинета ѝ, не много отдавна, и бе смотолевил, че мечтае за „нов живот“ — каквото и да е имал предвид с това.
— Известно ти е, допускам — рече тя, — че Балдер още тук, в Швеция, смяташе, че ограбват научноизследователската му дейност. Институтът по радиоелектронно разузнаване проведе доста щателно проучване и донякъде му даде право, макар да не напреднаха кой знае колко по случая. По същото време се срещнах с Балдер за първи път и той не ми допадна особено. Наду ми главата от приказки. Бе ослепял за всичко, което не касаеше него и научната му дейност. Помня как си помислих, че никой успех на този свят не заслужава да си толкова тесногръд. Ако тъкмо това се изисква, за да станеш световен капацитет, не бих искала да ми се случва, дори в мечтите ми. Но може и да съм се повлияла от съдебното решение за сина му.
— За попечителството?
— Да, тъкмо бе загубил всякакво право да се грижи за сина си — който, както знаеш, е аутист, — понеже не давал пет пари за него и дори не забелязал, че момчето почти е наизустило библиотеката му, затова когато чух, че всички до един са се настроили против него, изобщо не се учудих. Пада му се, нещо такова ми мина през ума.