— А после?
— После се прибра у дома и колегите коментираха, че трябвало да получи някаква защита, та тогава се срещнах с него отново. Случи се само преди няколко седмици и всъщност беше просто невероятно. Беше съвършено променен. Не само че бе обръснал брадата си, оправил прическата си и отслабнал. Беше и по-сдържан, дори малко неуверен. Нямаше и помен от онази обсебеност и си спомням, че го попитах дали не се тревожи по повод на процесите, които му предстояха. Знаеш ли какво ми отговори?
— Не.
— Обясни ми със саркастичен тон, че не се безпокоял, понеже всички сме равни пред закона.
— И какво е искал да каже?
— Че сме равни, ако плащаме еднакво. В неговия свят, спомена той, законът не бил нищо повече от меч, с който пронизвали такива като него. Та да, тревожеше се. Освен това се притесняваше, защото знаеше неща, които му тежаха, макар и да можеха да го спасят.
— Но не каза какви точно?
— Каза, че не искал да губи единствения си коз. Искал да изчака, за да види колко далеч бил готов да стигне противникът. Личеше му обаче, че е потресен, а в един момент дори изтърси, че явно имало хора, които искали да му навредят.
— Как точно?
— Не чисто физически, смяташе той. Очевидно се целели в изследванията и в честта му, така каза. Но едва ли наистина е вярвал, че нещата могат да останат така, ето защо му предложих да си набави куче пазач. Изобщо, мислех си, че едно куче би било отлична компания за мъж, който живее в предградията в прекалено голяма къща. Той обаче махна с ръка. Сега не мога да гледам куче, отсече.
— И защо според теб?
— Всъщност не знам, но останах с усещането, че нещо го потиска, а и той не се възпротиви особено, когато се погрижих да се сдобие с нова, модерна алармена система в дома си.
— Кой я инсталира?
— Една охранителна фирма, с която обикновено работим, „Милтън Секюрити“.
— Добре, много добре. И все пак бих предложила да го преместите на сигурно място.
— Толкова ли е лошо?
— Най-малкото има такъв риск и това стига, нали?
— О, да — отвърна Габриела. — Можеш ли да ми препратиш някаква документация, за да мога да говоря с началника си веднага?
— Ще видя, но всъщност не знам какво мога да направя точно сега. Имахме… доста сериозни компютърни проблеми.
— Наистина ли сте институция, която може да си позволи да има такива проблеми?
— Не сме, права си. Ще ти звънна, скъпа — каза тя и затвори, а Габриела остана застинала на мястото си за няколко секунди, загледана в бурята, която шибаше все по-яростно по прозореца.
После взе своя блекфон и набра номера на Франс Балдер. Звъня отново и отново. Не само за да го предупреди и да се погрижи веднага да бъде преместен на сигурно място, а и защото внезапно ѝ се прищя да поговори с него и да разбере какво бе имал предвид с думите: „През последните дни мечтая за нов живот“.
Никой не знаеше и едва ли би повярвал, ако научеше, че Франс Балдер бе изцяло посветен на задачата да накара своя син да нарисува още една скица, която да грее с онова чудно сияние, сякаш дошло от друг свят.
Глава 6.
20 ноември
На компютъра проблеснаха думите:
Мисията изпълнена!
Чумата тозчас нададе рев с дрезгав, почти безумен глас, което навярно беше непредпазливо от негова страна. Съседите обаче, ако изобщо го чуеха, едва ли биха заподозрели за какво ставаше дума. На пръв поглед домът на Чумата не приличаше на място, където се кроят планове, застрашаващи националната сигурност. По-скоро имаше вид на свърталище, което би пробудило интереса на социалните служби.
Чумата живееше на улица „Хьогклинтавеген“ в Сундбиберг, крайно непривлекателен район с потискащи четириетажни блокове от избелели тухли, а и за самия апартамент нямаше какво положително да се каже. Вътре смърдеше на кисело и спарено. На писалището му се въргаляха всевъзможни боклуци, опаковки от сандвичи на „Макдоналдс“ и кенове от кока-кола, смачкани листа със записки, трохи от сладкиш, неизмити чаши от кафе и празни пликчета от бонбони, и макар част от всичко това да бе попаднало в кошчето за боклук, то, от своя страна, не беше изпразвано седмици наред, пък и нямаше начин да се измине и метър навътре в стаята, без по ходилата да полепнат хлебни трохи и пясък. И все пак никой от познатите му не би се удивил.
Чумата поначало беше момче, което не се къпеше, нито сменяше дрехите си без истински наложителна причина. Живееше изцяло пред компютъра и дори през по-малко напрегнати работни периоди изглеждаше окаяно: с наднормено тегло, занемарен въпреки опита да поддържа стилна козя брадичка, която отдавна се бе превърнала в безформен храсталак. Чумата беше едър, прегърбен и силно пъхтеше, когато се движеше. Но в някои неща много го биваше.