Та тя не беше някакво ударено от хормона тийнейджърче, някакъв самодоволен идиот, ламтящ за слава. Хвърлеше ли се с главата надолу в подобна дързост, Лисбет желаеше да постигне нещо съвършено конкретно, макар да беше вярно, че навремето за нея хакването беше нещо повече от просто средство. В най-лошите моменти от детството ѝ то бе нейният начин да избяга от действителността и да не се чувства толкова самотна. С помощта на компютрите успяваше да срине издигнатите отпреде ѝ стени и бариери и да изживее мигове на истинска свобода. Може би имаше елементи от всичко това и в сегашната ситуация.
Преди всичко обаче бе излязла на лов, и то още откакто се беше събудила на зазоряване след онзи свой сън за юмрука, който ритмично и настоятелно удряше по матрака на „Лундагатан“, а не може да се каже, че ловът е лесна игра. Противниците се укриваха зад димни завеси и може би затова Лисбет Саландер напоследък бе изглеждала необичайно чепата и мъчна. Сякаш от нея се излъчваше някакъв мрак и като изключим един як и гръмогласен треньор по бокс на име Обинзе, и двама-трима любовници от двата пола, тя на практика не се срещаше с никого и повече от всякога имаше вид на истинско бедствие. Косата ѝ стърчеше, погледът ѝ бе помръкнал и макар на моменти да полагаше усилия, не бе напреднала особено в употребата на вежливи фрази.
Говореше или истината, или нищо, а жилището ѝ тук на „Фискаргатан“… е, това бе отделна история. Беше голямо като за семейство със седем деца и при все че годините си минаваха, не беше нито обзаведено, нито уютно. Тук и там имаше някакви мебели от ИКЕА, пръснати сякаш безразборно, липсваше дори стереоуредба, отчасти може би защото Лисбет нищо не разбираше от музика. Виждаше повече музика в едно диференциално уравнение, отколкото в произведение на Бетовен. При все това беше червива от пари. Кинтите, които някога бе отмъкнала от мошеника Ханс-Ерик Венерстрьом, бяха набъбнали до повече от пет милиарда крони. По някакъв начин обаче — типичен за нея — богатството не бе оставило следи в личността ѝ, може би като изключим това, че съзнанието за парите я бе направило още по-неустрашима. Най-малкото напоследък измисляше все по-драстични неща, като например да счупи пръстите на изнасилвач и да се лута из интранета на АНС.
Никак не беше изключено в последната си акция да бе престъпила границата, ала бе гледала на това като на необходимост и дни и нощи бе работила съвършено вглъбена, забравяйки за всичко останало. Сега, впоследствие, насочи уморените си, примижали очи към своите две писалища, поставени под Г-образен ъгъл. Отгоре им стоеше оборудването ѝ, собственият ѝ, обикновен компютър и машината за тестване, която бе закупила и на която бе инсталирала копие на сървъра и операционната система на АНС.
След това бе качила в тестмашината специално написаната си програма, която търсеше грешки и пролуки в платформата. Впоследствие я допълни с програми за дебъгване, поведенческо тестване тип черна кутия и бетаатаки. Резултатът, който получи, бе в основата на шпионския ѝ вирус, на нейния RAT, така че не можеше да си позволи да прояви небрежност по нито една точка. Анализира системата от горе до долу и, разбира се, тъкмо затова бе инсталирала копие на сървъра тук, у дома. Ако се беше нахвърлила на истинската платформа, техниците на АНС щяха тозчас да забележат и да наострят уши, а тогава веселбата набързо щеше да приключи.
Сега можеше да продължава необезпокоявано, ден след ден, без много сън или храна, а ако все пак се случеше да стане от компютъра, то бе, за да подремне на дивана или да си претопли малко пица в микровълновата. Иначе се бъхтеше, докато очите ѝ кървясаха, не на последно място със своя Zeroday Exploit, софтуера, който търсеше неизвестни пролуки в сигурността и щеше да ъпдейтне статуса ѝ, щом веднъж се промъкнеше вътре. Честно казано, беше си пълно безумие.
Лисбет написа програма, която не просто ѝ предостави контрол върху системата, а ѝ осигури възможност да управлява дистанционно каквото пожелае в интранет. А за интранет притежаваше повърхностни познания и всъщност това бе най-абсурдното.
Не просто щеше да проникне. Щеше и да продължи навътре в NSANet, в тази самостоятелна вселена, в минимална степен свързана с обичайния интернет. Може и да изглеждаше като тийнейджърка, скъсана по всички предмети, ала станеше ли дума за изходни кодове в компютърни програми и за логически връзки изобщо, нямаше равна на себе си. И сега мозъкът ѝ каза само „щрак-щрак“ и създаде съвършено нова рафинирана шпионска програма, супервирус, който водеше самостоен живот. Когато най-сетне се почувства доволна от него, настъпи следващата фаза в работата ѝ — щеше да спре с игрите в собствената си работилница и да премине към истинската атака.