Ето защо извади предплатената карта, която бе закупила в Берлин от оператора Т-Мобайл, и я пъхна в телефона си. После се свърза чрез нея с мишената си и може би наистина би трябвало да седи на някое друго място, далече, в друго кътче на света, навярно с другата си самоличност, Ирене Несер.
Сега момчетата по сигурността от АНС, ако бяха наистина усърдни и кадърни, навярно биха могли да я проследят до базовата станция на „Теленор“ в квартала. Със сигурност нямаше да стигнат чак до крайната цел, не и по технически път. И все пак щяха да са достатъчно близо и по някакъв начин това не би било хубаво. Лисбет смяташе, че предимствата на това да си седи у дома надделяваха над недостатъците, но все пак взе всички възможни предпазни мерки. Като толкова много други хакери и тя използваше Тор, мрежа, чрез която нейният трафик рикошираше в хиляди потребители. Знаеше обаче, че в случая дори Тор не беше безопасен — АНС използваше програма, наречена „Егоистичният Жираф“, за да пробие системата, затова работи дълго време над по-нататъшното подсилване на личната си защита и едва тогава премина в нападение.
Разряза платформата като лист хартия, ала нямаше причина да се пъчи от гордост. Сега трябваше по най-бързия начин да изнамери ония системни администратори, чиито имена бе получила, и да инжектира своята шпионска програма в някой от техните файлове, за да прокара мост между мрежата на сървърите и интранета, а това не беше проста операция, по никакъв начин. Не биваше да се задействат никакви предупредителни аларми, никакви антивирусни програми. Накрая избра мъж на име Том Брекинридж и се промъкна в NSANet с неговата самоличност, а после… всяко мускулче в тялото ѝ се напрегна. Пред очите ѝ, пред измъчените ѝ, отмалели от бодърстване очи магията най-после проработи.
Шпионската ѝ програма я отвеждаше все по-навътре в това най-тайно от тайните места и тя очевидно знаеше точно накъде се е запътила. Беше се насочила към активната директория или нейното съответствие, за да ъпгрейдне статуса си. От дребно посетителче, което не беше добре дошло, щеше да се превърне в суперпотребител в тази гъмжаща от информация вселена и едва след това да се опита да добие общ поглед върху системата, а това не беше лесно. Бе почти немислимо, пък и тя не разполагаше с много време.
Трябваше да бърза, да бърза, да хване цаката на търсачката и да проумее всички кодови думи и изрази, и указания, и тъкмо бе на път да се откаже, когато най-сетне откри документ, отбелязан със Строго секретно, „НОРОФОН — Без международно разпространение“ — сам по себе си нищо забележително. Ала в комбинация с две комуникационни връзки между Зигмунд Екервалд от „Солифон“ и киберагенти от отдела за Надзор над стратегическите технологии в АНС, все пак ставаше взривоопасен. Тогава се усмихна и запамети и най-дребния детайл, макар в следващия миг да изруга на висок глас, понеже съзря още един документ, който явно имаше нещо общо със случая. Той бе зашифрован, затова нямаше друг изход, освен да го копира, а допускаше, че във Форт Мийд това щеше да активира някоя аларма.
Положението започваше да става напечено. Освен това налагаше се да се заеме и с официалната си задача, ако изобщо официална беше точната дума. Тя обаче бе дала тържествено обещание на Чумата и останалите в Републиката на хакерите да смъкне гащите на АНС и да изкара с бой малко от високомерието на организацията, ето защо се зачуди с кого да се свърже. Кой да получи посланието ѝ?
Избра Едуин Нийдъм, Ед Неда. Що се отнасяше до ИТ сигурността, неговото име изникваше през цялото време и когато набързо го проучи в интранета, изпита неволен респект. Ед Неда беше звезда. Сега обаче тя го бе надхитрила и за миг ѝ стана неудобно от това, което смяташе да направи.
Атаката ѝ щеше да предизвика пълен хаос. Но това беше точно каквото се искаше, така че премина в нападение. Нямаше представа колко е часът. Можеше да е нощ или ден, есен или пролет, и само смътно, с дъното на съзнанието си долавяше, че навън се вихри буря, сякаш и времето бе солидарно с нападението ѝ, а далече в Мериленд, досами известното кръстовище „Балтимор Паркуей“ и „Мериленд Рут 32“, Ед Неда започваше да пише имейл.