Дори успя да пусне прахосмукачката в гостната и да полее цветята на прозореца, както и да въдвори малко ред по библиотечката и поставката за вестници, преди най-сетне на вратата да се позвъни, като едновременно се и почука. Гостенката нямаше търпение да влезе. Когато отвори, Микаел остана потресен. Ерика бе вкочанена.
Тресеше се като лист от трепетлика и това не се дължеше единствено на времето. Облеклото ѝ също си бе казало думата. Дори не носеше шапка. От старателно оформената сутринта прическа нямаше и помен, а на дясната ѝ буза личеше нещо, наподобяващо драскотина.
— Рики — каза той. — Какво ти е?
— Красивото ми дупе стана на шушулка. Не можах да хвана такси.
— Какво ти е на бузата?
— Подхлъзнах се. Три пъти, мисля.
Той сведе очи към червеникавокафявите ѝ италиански боти на високи токчета.
— Ботушките ти са само за сняг.
— Идеални са за сняг. Да не говорим за гениалното ми решение да пренебрегна дългия клин.
— Влез и ще те стопля.
Тя се свлече в ръцете му и се разтресе още повече, а той я прегърна силно.
— Извинявай — повтори тя.
— За какво?
— За всичко. За „Сернер“. Бях идиотка.
— Хайде, Рики, не преувеличавай.
Той избърса снежинките от косата и челото ѝ и внимателно прегледа раната на бузата.
— Не, не, ще ти разкажа — обяви тя.
— Първо обаче ще ти сваля дрехите и ще те настаня в една гореща вана. Искаш ли и чаша червено?
Искаше и дълго остана във ваната със своята чаша, която той допълни на два или три пъти. Седеше до нея върху тоалетната чиния и слушаше разказа ѝ, и въпреки всичките знаменателни новини, в разговора се долавяше и нещо помирително, сякаш пробиваха зида, който напоследък бяха издигнали помежду си.
— Знам, че според теб бях идиотка от самото начало — каза тя. — Не, не възразявай, твърде добре те познавам. Но трябва да разбереш, че аз, Кристер и Малин не виждахме друго решение. Бяхме вербували Емил и Софи и толкова се гордеехме с това. По онова време едва ли имаше по-горещи репортери. За нас това беше невероятно престижно. Показваше, че сме в стихията си, и около нас отново се вдигна шум, излязоха положителни репортажи в „Резюме“ и „Дагенс Медия“. Като в добрите стари времена, и честно казано, лично за мен обещанието, което бях дала на Софи и на Емил, че могат да се чувстват на сигурно място във вестника, означаваше много. Финансите ни са стабилни, така им казах. Хариет Вангер ни пази гърба. Ще разполагаме с пари и ще правим фантастични репортажи. Е, предполагам разбираш, че наистина вярвах в това. После обаче…
— После небето малко се посрути.
— Именно, и то не само заради кризата в пресата и заради пазара на обяви, който претърпя крах. Беше и заради цялата бъркотия в групата Вангер. Не знам дали наистина си схванал какъв хаос бе настъпил. На моменти гледам на това почти като на държавен преврат. Всичките стари консервативни мъже с дясна ориентация в семейството, и консервативни жени, разбира се, как иначе, е, ти поне ги познаваш, всичките дърти расисти и назадничави типове се съюзиха и забиха нож в гърба на Хариет. Никога няма да забравя онова нейно обаждане. Като прегазена съм, каза ми. Беше съсипана. Бяха се раздразнили най-вече от опитите ѝ да обнови и модернизира групата, а после, естествено, и от решението ѝ да избере Давид Голдман в борда, онзи, дето е син на равина Виктор Голдман. Ала и ние бяхме част от картинката, както знаеш. Андрей тъкмо бе написал своя репортаж за просяците в Стокхолм и всички го намирахме за най-доброто му постижение, цитираха го навсякъде, дори в чужбина. Хората на Вангер обаче…
— Го класифицираха като левичарски блудкаж.
— Още по-лошо, Микаел, като пропаганда „за лениви копелета, дето дори не могат да си намерят работа“.
— Така ли казаха?
— Нещо подобно, но подозирам, че репортажът на практика не е бил от значение. Той беше само тяхното оправдание, за да подкопаят допълнително ролята на Хариет в групата. Искаха да се дистанцират от всичко, което Хенрик и Хариет бяха защитавали.
— Идиоти.
— Божичко, да, но това не ни помогна особено. Спомням си ония дни. Сякаш земята се продънваше под краката ми, и разбира се, знам, знам, трябваше да те включвам повече, ала си мислех, че всички ще спечелим, ако ти имаш възможност да се съсредоточиш върху историите си.
— И въпреки това не направих нищо смислено.
— Опита се, Микаел, наистина се опита. Но това, до което исках да стигна, беше, че тъкмо тогава, когато всичко изглеждаше сринато до основи, позвъни Уве Левин.