— Нищо не съм саботирал, Ерика. Просто си излязох.
Тя отпи глътка от виното си там, във ваната, после се засмя с известна тъга.
— Кога ще се научиш, че си Микаел Блумквист? — рече.
— Мислех си, че започвам да се справям с това донякъде.
— Не изглежда така, иначе щеше да си осъзнал, че когато Микаел Блумквист излезе по средата на презентация за собствения му вестник, положението става напечено, независимо дали Микаел Блумквист желае това, или не.
— В такъв случай моля да извините саботажа ми.
— Не, не, не те укорявам, вече не. Сега аз съм тази, която се извинява, както виждаш. Тъкмо заради мен се насадихме на тези пачи яйца. И със сигурност щеше да стане голяма разправия, независимо дали ти бе излязъл, или не. Само чакаха повод да ни се нахвърлят.
— Какво точно се случи?
— След като ти напусна стаята, всички ние се оклюмахме, а Уве, чието самоуважение бе получило поредния гвоздей в ковчега си, заряза речите си. Няма смисъл, така рече. После отишъл в главния щаб и им изпял всичко. Изобщо не бих се учудила, ако е направил същинска драма от случилото се. Онази завист, на която се бях надявала, навярно се бе преобразила в нещо съвършено дребнаво и злостно. След някой и друг час се върна с известието, че групировката била готова да инвестира чутовни суми в „Милениум“ и да използва всичките си канали, за да пласира вестника на пазара.
— И очевидно това е било лошо.
— Да, и си го знаех, още отпреди да обели и дума по въпроса. Четеше се по цялото му лице. Излъчваше някаква смесица от страх и триумф, като отначало трудно намираше точните думи. Мънкаше нещо, групировката искала да има по-ясна представа за дейността ни, съдържанието трябвало да се подмлади, да сме използвали повече звезди. Ала после…
Ерика затвори очи и прокара ръка по мократа си коса, после изгълта остатъка от виното.
— Слушам, Ерика.
— После каза, че искат да те разкарат от редакцията.
— Моля?
— Очевидно нито той, нито групировката бяха способни да го изрекат направо, още по-малко да пуснат заглавия от типа на „«Сернер» изритва Блумквист“, така че Уве го формулира страшно сладкодумно, оповестявайки как искал да ти отпуснем юздите, та да се съсредоточиш върху онова, което умееш най-добре: да пишеш репортажи. Предложи стратегическо позициониране в Лондон и щедър договор за международен кореспондент на свободна практика.
— Лондон?
— Заяви, че Швеция била твърде малка за тип от твоя калибър, но ти схващаш за какво иде реч.
— Смятат, че няма да могат да прокарат промените си, ако остана в редакцията?
— Нещо подобно. Същевременно си мисля, че никой от тях не се учуди, когато аз, Кристер и Малин ги отрязахме, като казахме, че не може и дума да става за такова нещо, да не говорим пък за реакцията на Андрей.
— Той пък какво направи?
— Почти ми е неудобно да го цитирам. Андрей се изправи и заяви, че това било най-срамното нещо, което бил чувал в целия си живот. Каза, че ти си бил едно от най-добрите неща, с които разполагаме в тази страна, гордост за демокрацията и журналистиката, и че цялата групировка „Сернер“ трябвало да се свие в ъгъла и да се засрами. Каза, че си бил велик човек.
— Не си поплюва.
— Но иначе е добро момче.
— Наистина е така. И какво направиха хората на „Сернер“?
— Разбира се, Уве бе подготвен за това. Естествено, можете да си откупите нашия дял, рече. Само дето…
— Цената се е повишила — допълни Микаел.
— Именно, финансовият анализ би показал, обясни той, че делът на „Сернер“ трябва най-малкото да се е удвоил, откакто групировката се включи, предвид добавената стойност и репутацията, която са създали.
— Репутация! Май че не са с всичкия си!
— Изобщо не са, очевидно, но са хитри и искат да ни правят мръсно. При това се чудя дали не се стремят с един удар да убият два заека: да направят добра сделка и да се отърват от един конкурент, като ни смачкат финансово.
— Какво ще правим, по дяволите?
— Това, в което сме най-добри, Микаел — ще се бием. Ще изтегля от собствените си пари и ще им откупим дела, после ще се борим, за да станем най-добрият вестник в Северна Европа.
— О, разбира се, Ерика, върхът, ами после? Ще разполагаме с мизерни финанси и дори ти няма да можеш да помогнеш.
— Знам, но все ще потръгне. И преди сме излизали от тежки ситуации. Аз и ти можем да се откажем от заплати за известно време. Нали, така или иначе, се оправяме?
— Всичко си има край, Ерика.
— Не говори така! Никога!
— Дори и да е вярно?
— Особено тогава.
— Окей.
— С нищо ли не си се захванал? — продължи тя. — Каквото и да е, нещо, с което да цапардосаме медийна Швеция?