Микаел закри лице с ръцете си и по някаква причина се сети за Пернила, дъщеря си, която бе заявила, че за разлика от него, тя щяла да пише „не на шега“, каквото и да бе онова, което беше „на шега“ в неговото писане.
— Като че ли не съм — отвърна той.
Ерика плясна с ръка във водата и опръска чорапите му.
— По дяволите, все трябва да имаш нещо. Не познавам човек в страната, който да получава толкова много информация!
— Повечето е неизползваема — отвърна той. — Но може би… току-що открих нещо.
Ерика се надигна във ваната.
— Какво?
— Не, нищо — поправи се той. — Просто пожелателно мислене.
— В нашето положение се налага да мислим пожелателно.
— Да, но няма нищо определено, само малко дим и нищо доказуемо.
— И все пак дълбоко в себе си вярваш, че има, нали?
— Да, но заради един-единствен факт, който няма нищо общо със самата история.
— Какъв?
— Че старият ми оръженосец също е замесен.
— Онази с голямото О?
— Тъкмо тя.
— Като че ли звучи обещаващо — завърши Ерика и се изправи във ваната, гола и красива.
Глава 8.
Вечерта на 20 ноември
Аугуст бе коленичил върху шахматния под в спалнята пред аранжирания от баща му натюрморт със стеаринова свещ върху синя чиния, две зелени ябълки и портокал. Ала нищо не се случваше. Момчето просто се взираше с празен поглед във виелицата навън, а Франс се чудеше: може би е глупаво да се опитвам да го мотивирам по този начин?
Та нали само да мернеше нещо, и то си оставаше запечатано в паметта му? Защо трябваше баща му да подбира какво да рисува? Очевидно Аугуст разполагаше с хиляди собствени картини в главата си и може би една чиния и няколко плода му се струваха банални и не заслужаващи внимание. Може би Аугуст се интересуваше от съвършено различни неща и Франс се запита за пореден път: дали момчето искаше да му каже нещо особено със своя светофар? Скицата не оставяше точно приятно впечатление. Напротив, червената светлина грееше като зло, втренчено око и нищо чудно Аугуст да се бе почувствал заплашен от онзи мъж на пешеходната пътека.
Франс погледна към сина си за стотен път днес. Беше си голям срам, тъй или инак. По-рано бе възприемал Аугуст единствено като странен и неразбираем. Сега за кой ли път се питаше дали той и синът му всъщност не си приличаха. В детството на Франс лекарите не ги биваше много в диагнозите. Тогава отписваха хората като странни и слабоумни, без да им мигне окото. Той самият определено бе различен, твърде сериозен, с безизразна физиономия, и никой в училищния двор не го намираше за особено готин. От друга страна, и той не смяташе, че останалите деца са кой знае колко забавни — бягаше при своите цифри и уравнения и не произнасяше много думи нахалост.
Едва ли биха му лепнали етикета аутист, като на Аугуст. Със сигурност обаче в днешно време биха му приписали синдрома на Аспергер и това можеше да се окаже за добро или за лошо, нямаше никакво значение. По-същественото беше друго — двамата с Хана си бяха въобразявали, че рано поставената диагноза на Аугуст ще му помогне да излезе от състоянието си. Но това не се бе случило и едва сега, когато момчето бе на осем години, Франс осъзнаваше, че синът им притежава особена дарба, очевидно както пространствена, така и математическа. Защо Хана и Ласе не бяха доловили нищо?
Ласе беше копеле, но Хана беше чувствителен и фин човек. Франс никога нямаше да забрави първата им среща. Беше вечер в кметството с представители на Кралската академия по инженерни науки, той бе получил някаква награда, за която не го беше грижа, през цялото време умираше от скука и копнееше по дома и компютъра си, когато някаква жена, която му се стори бегло позната — познанията на Франс за света на звездите бяха крайно ограничени, — дойде при него и го заговори. В представите си Франс все още беше зубрачът от училище „Тапстрьом“, когото момичетата поглеждаха само с презрение.
Недоумяваше какво би могла да види в него жена като Хана, а по онова време — той скоро научи това — тя бе на върха на славата си. Хана обаче го съблазни и в онази нощ го люби както никоя друга жена дотогава. Сетне последва може би най-щастливият период в живота на Франс, а после… бинарните кодове надделяха над любовта.
Съсипа брака си с работа, след което всичко излезе от релси. Ласе Вестман пое юздите, Хана повехна, а навярно и Аугуст, та затова Франс, разбира се, би трябвало да е бесен. Той обаче знаеше, че и сам носи вина. Бе откупил свободата си и бе загърбил сина си, и може би беше вярно казаното по време на делото за попечителските права, че бе предпочел мечтата за изкуствен живот пред собственото си дете. Кръгъл идиот.