Извади лаптопа си и потърси в Гугъл още информация за савантското дарование. Вече бе поръчал много книги, сред които и големия справочник „Острови на гениалност“ от проф. Дарълд А. Трефърд. Възнамеряваше да научи всичко достъпно по темата, та никой проклет психолог или педагог да не може да го перне през пръстите и да му каже от какво се нуждае Аугуст. Щеше да знае това много по-добре от всички тях, ето защо продължи да се информира и този път вниманието му бе приковано от разказ за момичето с аутизъм Надя.
Нейната съдба бе отразена в книгата на Лорна Селф „Надя: случай на изключителна рисувателна способност у дете с аутизъм“, както и в тази на Оливър Сакс „Мъжът, който взе жена си за шапка“, и Франс се зачете с увлечение. Това бе затрогваща история и в много аспекти подобна на тази на Аугуст. Точно като него Надя изглеждала съвършено здрава при раждането си, после родителите ѝ малко по малко разбрали, че нещо не е наред.
Момичето не говорело. Не гледало хората в очите. Избягвало телесния контакт и не реагирало на усмивките или на действията на майка си. През по-голямата част от времето била мълчалива и необщителна, компулсивно кълцала листа хартия на неописуемо тънки ивици. На шест години още не била изрекла нито една дума.
При все това рисувала като истински Да Винчи. Още на три годинки внезапно се заловила да скицира коне и за разлика от другите деца, не очертавала първо контурите, а започвала от някой дребен детайл: копито, ботуш на ездач, опашка, и най-забележителното от всичко — рисувала бързо. Свързвала частите с бясна скорост, една тук, една там, в съвършено цяло, в кон, който галопирал или просто вървял напред. От собствените си юношески опити Франс знаеше, че няма нищо по-трудно от това да нарисуваш животно в движение. Както и да се мъчим, изображението е неестествено или сковано. Изисква се голямо майсторство, за да се изрази лекотата на скока. Надя била майстор още на тригодишна възраст.
Нейните коне били като истински снимки, нахвърляла ги с лека ръка и това очевидно не било в резултат на продължителни упражнения. Дарбата ѝ се изливала като от спукан бент и това очаровало съвременниците ѝ. Как бе могла? Как било възможно само с няколко бързи движения на ръката да прескочи векове в развитието на историята на изкуството? Австралийските учени Алън Снайдър и Джон Мичъл изследвали скиците и през 1999 г. изложили теория, която малко по малко се наложила: ние всички притежаваме унаследена способност за този вид виртуозност, ала при повечето от нас тя е блокирана.
Видим ли футболна топка или каквото и да било друго, ние не разбираме веднага, че това е триизмерен обект. Мозъкът ни първо отчита различните детайли, падащи сенки, разлики в дълбочината, нюанси и от тях си вади заключения за формата. Ние не съзнаваме това, ала е необходим предварителен анализ на отделните части, за да схванем нещо толкова просто — че ей там има топка, а не окръжност.
Мозъкът сам създава крайната форма и когато го направи, вече не виждаме всички детайли, които сме доловили първоначално. Гората, така да се каже, затуля дърветата. Мичъл и Снайдър били поразени от налагащото се предположение, че ако само успеем да извадим изначалната картина от своя мозък, бихме могли да гледаме на света по съвсем нов начин, а може би и да го пресъздадем по-лесно, точно както го правела Надя без каквато и да било практика.
С други думи, идеята била, че Надя имала достъп тъкмо до изначалната картина, до самия суров материал, с който борави мозъкът. Тя съзирала множеството подробности, преди да са обработени, и именно затова винаги започвала от някоя отделна част като копито, муцуна, а не от цялото, понеже цялото в смисъла, в който го разбираме ние, още не било създадено. Макар Франс Балдер да съзираше редица пробойни в теорията, или, както винаги, да имаше немалко критически въпроси, идеята му допадаше.
В много отношения това бе начин на мислене, към какъвто винаги се бе стремил в своята изследователска работа; гледна точка, която не приемаше нещата за даденост, а надскачаше очевидното и задълбаваше в дребните детайли. Чувстваше се все по-обсебен от темата и четеше с нарастващо удивление чак докато не попадна на нещо, което го накара да изтръпне. Дори изруга на висок глас и се втренчи в сина си, пронизан от страх. Но не някой от научните резултати бе накарал Франс да се сепне, а описанието на първата учебна година на Надя.
Надя била включена в клас за деца с аутизъм и обучението било съсредоточено върху това да я накарат да проговори, пък и момичето отбелязвало напредък. Думите започнали да идват една подир друга. Цената обаче била висока. Когато започнала да говори, рисувалната ѝ дарба изчезнала и според авторката Лорна Селф един език бил заменен с друг. От гениална художничка Надя се превърнала в най-обикновено, тежко увредено момиче с аутизъм, което не стига че говорело съвсем малко, ами и било загубило онова, което изумило света. Струваше ли си да изгуби дарбата си? За да може да изрече няколко думи?