Не, идеше му на Франс да изкрещи, може би защото той самият беше готов да плати каквато и да било цена, за да стане гений в своята сфера. По-добре гений, неспособен да проведе и един смислен разговор по време на обяд, отколкото светски човек с посредствен ум. Каквото и да е, само не обичайното! Това беше неговата цел, открай време… и все пак, не беше чак толкова самовлюбен, та да не разбере: собствените му елитарни принципи не бяха непременно най-подходящи за случая. Навярно няколко фантастични скици не струваха нищо пред това, момчето само да може да помоли за чаша мляко или да размени няколко думи с приятел, с баща…
И все пак отказваше да се изправи пред подобен избор. Нямаше да го преживее, ако се принудеше да се отрече от най-фантастичното нещо, случило се в живота на Аугуст. Не, не… не биваше да съществува подобен въпрос. Никой родител не бива да изпитва необходимостта да избира между алтернативите гений или не гений. Та нали никой не може да знае предварително кое е най-доброто за детето.
Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-нелеп му се виждаше той и го порази мисълта, че не вярва или по-скоро не иска да повярва, че единият език може да убие другия. Въпреки всичко Надя беше само един случай, а един случай не можеше да е основа за научни обобщения.
Трябваше да узнае повече, ето защо продължи да търси в интернет. Тогава звънна телефонът му. Беше звънял непрекъснато през последните часове. Сред номерата имаше един таен, а също и този на Линус, стария му асистент, с когото му бе все по-трудно да общува, може би дори бе изгубил доверие в него. Във всеки случай нямаше желание да разговаря с Линус в момента. Искаше да продължи с проучването на съдбата на Надя, нищо повече.
При все това вдигна — може би от нервност. Беше Габриела Гране, очарователната аналитичка от тайната полиция, и Франс се поусмихна — ако най-много му се искаше да бъде с Фара Шариф, Габриела ставаше за номер две. Тя имаше блестящи, красиви очи, а и притежаваше пъргав ум. А Франс харесваше интелигентните жени.
— Габриела — каза ѝ, — с огромно удоволствие бих разговарял с теб. Но нямам никакво време. Заровил съм се в нещо важно.
— За това тук категорично имаш време — отвърна тя с необичайна строгост. — Намираш се в опасност.
— Глупости, Габриела! Нали ти казах. Може би ще се опитат да ме съсипят в съда. Но това е всичко.
— Франс, опасявам се, че получихме нови сведения, при това от крайно квалифициран източник. Явно наистина има заплаха.
— Какво искаш да кажеш? — попита той, не съвсем съсредоточен.
Бе прихванал телефона между ухото и рамото си и продължаваше да търси информация за загубената дарба на Надя.
— Определено ми е трудно да оценя сведенията, но те ме безпокоят, Франс. Мисля, че си струва да се вземат на сериозно.
— Значи така и ще сторя. Обещавам да бъда още по-предпазлив. Няма да си подавам носа навън, ала в момента съм малко зает, както ти казах, при това съм до голяма степен убеден, че грешиш. В „Солифон“…
— Да, да, може и да греша — прекъсна го тя. — Съвършено възможно е, но само си представи, че съм права, представи си, че съществува мъъъничка възможност да съм права.
— Да, но…
— Никакво но, Франс, абсолютно никакво но. Просто ме изслушай. Мисля, че анализът ти е верен. Никой в „Солифон“ не ти желае злото чисто физически. Те са цивилизована компания все пак. Ала, изглежда, някой или някои в групировката подвържат връзка с криминална организация, изключително опасна, с разклонения и в Русия, и в Швеция. Тъкмо оттам идва заплахата.
За първи път Франс откъсна очи от монитора на компютъра. Знаеше, че Зигмунд Екервадц от „Солифон“ сътрудничи с престъпна организация. Дори бе прихванал няколко кодови думи за лидера, ала не можеше да разбере защо биха се нахвърлили върху му — или пък можеше?
— Криминална организация? — промърмори той.
— Точно — продължи Габриела. — И не е ли това в известен смисъл логично? Нали и ти самият мислеше в същата насока? Започнел ли човек да краде чужди идеи и да печели пари от тях, значи, е преминал границата и върви само по нанадолнището. Не казваше ли ти това?