— По-скоро казах, че ми стигат и банда адвокати. С хайка ошлайфани юристи човек безопасно може да открадне каквото си ще. Адвокатите са биячите на нашето време.
— Окей, може и така да е, но слушай сега, още не съм получила разрешение за лична охрана. Ето защо искам да те настаня на тайно място. Смятам да дойда да те взема на мига.
— Какво?
— Мисля, че се налага да действаме моментално.
— Никога — отвърна той. — Аз и…
Поколеба се.
— Има ли още някой при теб? — попита тя.
— Не, не, но точно в момента не ми е възможно да пътувам.
— Не чуваш ли какво ти говоря?
— Много добре чувам. При цялото ми уважение обаче намирам, че звучиш така, сякаш гадаеш.
— Гадаенето е част от профила на заплашения, Франс. Ала онзи, който се обади… е, всъщност не би трябвало да го казвам… беше агент от АНС, който работи по проучването на тази организация.
— АНС — изсумтя той.
— Знам, че си скептичен към тях.
— Скептичен е меко казано.
— Окей, окей, но този път са на твоя страна, поне агентът, който се обади. Тя е добър човек. Чрез електронно проследяване е прихванала нещо, което е твърде вероятно да се окаже план за убийство.
— Искат да ме убият? Мен?
— Много неща сочат натам.
— Твърде вероятно и сочат… това звучи наистина съшито с бели конци.
На пода Аугуст се протегна към моливите си и по някакъв начин Франс съумя изцяло да се съсредоточи върху това.
— Оставам — продължи той.
— Сигурно се шегуваш.
— Не, не. С радост ще се преместя, ако получите още сведения, но не точно сега. Освен това алармата, която ми инсталираха от „Милтън“, е просто отлична. Имам камери и сензори навсякъде.
— Сериозно ли говориш?
— Да, а ти знаеш, че съм голям инат.
— Имаш ли някакво оръжие?
— Какво те е прихванало, Габриела? Аз и оръжие! Най-опасното, с което разполагам, е новият ми нож за сирене.
— Слушай… — поде тя колебливо.
— Да.
— Ще ти уредя охрана, независимо дали искаш, или не. Няма защо да се притесняваш за това. Дори няма да забележиш, предполагам. Ако обаче си чак толкова дяволски упорит, имам друг съвет към теб.
— Какъв?
— Публичност, това би било един вид застраховка живот. Разкажи на медиите какво знаеш — тогава може би ще стане безсмислено да те очистват.
— Ще помисля по въпроса.
Франс долови, че нещо сякаш разсея Габриела.
— Да? — каза той.
— Чакай малко — отвърна тя. — Някой друг е на линията. Трябва…
Тя изчезна, а Франс, който положително би трябвало да има други неща за размисъл, в този момент мислеше само за едно: ще загуби ли Аугуст способността си да рисува, ако го научи да говори?
— Там ли си? — попита Габриела след кратък миг.
— Разбира се.
— За съжаление, налага се да прекъсна разговора. Заклевам се обаче, ще се погрижа да ти уредя някакъв вид охрана по най-бързия начин. Ще се чуем. Пази се!
Той затвори с въздишка и отново се замисли за Хана и за Аугуст, и за шахматния под, който се отразяваше в гардеробите, и за всевъзможни, незначителни неща, и само някак разсеяно промълви:
— По петите ми са.
Дълбоко в себе си съзнаваше, че не е невероятно, далеч не, макар през цялото време да бе отказвал да повярва, че би се стигнало чак до насилие. Ала какво знаеше той всъщност? Нищо. Сега обаче нямаше сили да се заеме с това. Ето защо продължи да търси още информация за съдбата на Надя и да се пита какво би могла да означава тя за неговия син, и всъщност цялата работа бе налудничава. Преструваше се, че няма нищо. Въпреки заплахата продължи да сърфира и скоро се натъкна на някакъв професор по неврология, водещ експерт по савант синдрома, мъж на име Чарлс Еделман, и вместо да продължи с четенето, както правеше обикновено — Балдер винаги предпочиташе литературата пред хората, — той позвъни на централата в Каролинския институт.
После си даде сметка, че е доста късно. Еделман едва ли се бе задържал на работното си място, а личният му номер се пазеше в тайна. Но чакай малко… той ръководеше и нещо на име „Еклиден“, учреждение за деца с аутизъм с особени способности, и Франс опита там. Изредиха се няколко сигнала. После вдигна дама, която се представи за сестра Линдрус.
— Извинявам се за безпокойството толкова късно вечерта — каза Франс Балдер. — Търся професор Еделман. Дали случайно не е там?
— Всъщност, да. Никой не може да се прибере в тази буря. За кого да предам?
— Франс Балдер — отвърна той и добави, в случай че би било от полза: — Професор Франс Балдер.