— Изчакайте малко — рече сестра Линдрус. — Ще проверя дали може да се обади.
Франс се втренчи в Аугуст, който отново хвана молива си и се поколеба, и по някакъв начин това го обезпокои, сякаш беше предзнаменование. Криминална организация, пак промърмори.
— Чарлс Еделман — обади се някакъв глас. — Действително ли говоря с професор Балдер?
— Точно с него. Имам малък…
— Нямаш представа каква чест е за мен — продължи Еделман. — Тъкмо се връщам от конференция в Станфорд и там всъщност говорихме за твоите изследвания на неутралните мрежи, да, дори си зададохме въпроса дали ние, невролозите, не бихме могли да научим това-онова за мозъка по обратния път, посредством изследванията, свързани със създаването на AI. Чудехме се…
— Много съм поласкан — прекъсна го Франс. — Но виж сега, имам едно въпросче.
— О, наистина! Да не би да се нуждаеш от нещо за своите изследвания?
— Не, но имам син с аутизъм. На осем години е и все още не е изрекъл първата си дума, но преди няколко дни минахме покрай едно кръстовище със светофар на „Хурншгатан“, а после…
— Да?
— После седна и го прерисува с бясна скорост, съвършено перфектно. Просто е стъписващо!
— И сега искаш да дойда и да погледна какво е направил?
— Би било чудесно, но не затова звъня. Всъщност безпокоя се. Прочетох, че може би рисунките са неговият език и че може да изгуби дарбата си, ако се научи да говори. Че един начин на изразяване може да бъде заменен с друг.
— Разбира се, чел си за Надя.
— Откъде знаеш?
— Понеже винаги я посочват за пример по темата. Но спокойно, спокойно, може ли да ти викам Франс?
— Естествено.
— Много добре, Франс, извънредно щастлив съм, че се обади, и мога веднага да те уверя, че няма защо да се притесняваш, напротив. Надя е изключението, което потвърждава правилото, нищо повече. Всички изследвания сочат, че езиковото развитие по-скоро засилва таланта на савантите. Погледни само Стивън Уилтшър, чел си за него, нали?
— Онзи, дето изрисувал едва ли не целия Лондон.
— Точно. Той се е развивал по всички точки, и по отношение на изкуството, и на интелекта, ѝ на езика. Днес го смятат за велик художник. Така че не се безпокой, Франс. Определено се случва деца да загубят своето савантско умение, но най-често това се дължи на други неща. Втръсва им или ги сполита нещо. Сигурно си прочел, че Надя изгубила майка си по същото време.
— Да.
— Навярно това е била действителната причина. Е, очевидно нито аз, нито някой друг знае със сигурност. Но едва ли е станало така, защото се е научила да говори. На практика не съществува друг документиран пример за подобно развитие и не го заявявам просто ей така, нито защото по една случайност такава е собствената ми научна хипотеза. Днес съществува мащабен консенсус, че савантите могат само да печелят от доразвиването на своите интелектуални способности на всички нива.
— Смяташ ли?
— Да, категорично.
— Той е добър и с цифрите.
— Наистина? — почуди се Чарлс Еделман.
— Защо го казваш?
— Защото умение в областта на изкуството у един савант изключително рядко се комбинира с математически талант. Става въпрос за две различни дарования, които изобщо не са сродни, и дори на моменти се смята, че се блокират взаимно.
— И все пак е така. В рисунките му има някаква геометрична точност, сякаш е изчислил пропорциите.
— Изключително интересно. Кога мога да се срещна с него?
— Всъщност не знам. На първо време исках само да помоля за съвет.
— В такъв случай съветът ми е само един: инвестирай в момчето. Стимулирай го. Остави го да развие уменията си по всевъзможни начини.
— Аз…
Франс усети особено напрежение в гърдите и изведнъж му стана трудно да говори.
— Исках само да благодаря — каза все пак той. — Наистина благодаря. Сега трябва…
— Такава чест е да разговарям с теб и би било чудесно, ако можем да се срещнем с теб и сина ти. Разработил съм доста напредничава теза за савантите, ако може да се похваля малко. Заедно бихме могли да опознаем момчето по-добре.
— О, да, разбира се, хубаво би било. Но сега трябва… — смотолеви Франс, без всъщност да знае какво иска да каже. — Дочуване и благодаря.
— Аха, да, естествено. Надявам се скоро да се чуем пак.
Франс затвори и за миг остана неподвижен, скръстил ръце на гърдите си и загледан в Аугуст, който все още държеше жълтия си молив разколебан и втренчен в горящата стеаринова свещ. После по раменете на Франс Балдер премина конвулсия и от очите му бликнаха сълзи. Много неща можеха да се кажат за професор Балдер, ала не и че плаче без повод.