Не си спомняше кога му се бе случило за последен път. Не беше при смъртта на майка му и определено не след като прочетеше или видеше нещо затрогващо — смяташе се за каменна статуя. Сега обаче, пред своя син и неговите моливи и пастели, професорът ридаеше като дете и това, разбира се, беше заради думите на Чарлс Еделман, че Аугуст може да се учи и да говори, и да рисува по-добре, а това бе велико. Но Франс не плачеше само по тази причина. Имаше я и драмата в „Солифон“. Имаше я и заплахата с убийство. Имаше ги и тайните, които къташе, и отсъствието на Хана или Фара, или на който и да е човек, способен да запълни празнината в гърдите му.
— Момченцето ми! — пророни той, толкова трогнат и развълнуван, че не забеляза как лаптопът му се включи и показа снимки на една от камерите за наблюдение на неговия парцел.
Навън в градината, в брулещата виелица, крачеше длъгнест мъж в подплатено кожено яке и сив каскет, нахлупен толкова ниско, че напълно закриваше лицето му. Който и да беше, той знаеше, че го снимат, и макар на вид да бе мършав и слабоват, нещо в неговата залитаща, леко театрална походка напомняше на боксьор тежка категория, поел към ринга.
Габриела Гране остана в кабинета си в тайната полиция и продължи да сърфира из интернет и из регистъра на държавните институции. Но не успя да напредне много, защото всъщност не бе съвсем наясно какво търси. А и я глождеше нещо ново и обезпокоително, макар и съвсем мъгляво.
Разговорът ѝ с Балдер беше прекъснат от Хелена Крафт, шефката на тайната полиция, която я търсеше по същия въпрос като последния път. Алона Касалес от АНС искала да говори с нея. Този път Алона звучеше значително по-спокойно и отново малко флиртаджийски.
— Оправихте ли се с компютрите? — попита я Габриела.
— Ха… да, голям цирк беше, но мисля, че няма опасност, и моля за извинение, задето последния път говорех леко закодирано. Навярно и сега се налага да подходя така. Само че ми се ще да ти дам повече, като отново искам да подчертая, че схващам заплахата срещу професор Балдер като реална и сериозна, макар да не знаем нищо със сигурност. Вие успяхте ли да се заемете с това?
— Говорих с него. Отказва да напусне дома си. Твърди, че бил започнал нещо. Ще му уредя охрана.
— Отлично. Както може би подозираш, свърших нещо повече от това, да плакна очи по теб. Страшно съм впечатлена, госпожице Гране. Не би ли трябвало такава като теб да работи в „Голдман Сакс“ и да печели милиони?
— Не е в моя стил.
— Нито пък в моя. Не бих отказала парите, но това зле платено тършуване ми пасва по-добре. Е, съкровище, ето как стоят нещата. Що се отнася до нас, тук смятат, че не сме застрашени. И според мен грешат. Не само защото съм убедена, че тази организация представлява заплаха за националните икономически интереси. А и защото си мисля, че е свързана с някои политически кръгове. Един от тези руски компютърни инженери, за които ти споменах, лице на име Анатоли Чабаров, си има вземане-даване с един прословут член на руската Дума, който се казва Иван Грибанов и е голям акционер в „Газпром“.
— Разбирам.
— Само че засега разполагам предимно с отделни нишки и изгубих много време в опити да установя идентичността на лидера.
— Онзи на име Танос.
— Или онази.
— Онази?
— Да, макар че навярно греша. Въпросният тип криминални организации имат навика да използват жени, а не да ги издигат на ръководни постове. Освен това лидерът се упоменава като той.
— Какво те кара да мислиш, че все пак може да е жена?
— Един вид уважение, би могло да се каже. За това лице се говори така, както открай време са се отнасяли към жените, за които копнеят и на които се възхищават.
— Значи, хубавица.
— Така изглежда, но може би просто съм надушила малко хомоеротика и никой не би се зарадвал повече от мен, ако руските гангстери или руснаците, определящи държавната политика, се посветят повече на тази дисциплина.
— Ха, вярно!
— Всъщност обаче споменавам това само за да подходиш непредубедено, в случай че този миш-маш попадне на твоето бюро. Нали разбираш, замесени са неколцина адвокати. Винаги има замесени адвокати, нали така? С хакерите човек може да краде, а с адвокатите — да легитимира кражбите. Впрочем какво каза самият Балдер?
— Равни сме пред закона, ако плащаме еднакво.
— Понастоящем тъкмо онзи, който може да си позволи силна защита, е способен да се сдобие с каквото пожелае. Разбира се, познаваш юридическия опонент на Балдер, Вашингтонското бюро „Дакстоун & Партньори“.