— О, да.
— В такъв случай си наясно, че бюрото и по други поводи оказва услуги на големи технологични компании, които искат да съдят до дупка изобретатели и новатори, надявали се да получат някаква компенсация за своите творения.
— Няма спор, това го научих още по време на процесите на откривателя Хокан Ланс.
— И от тази история те побиват тръпки, нали? Интересното тук обаче е това, че „Дакстоун & Партньори“ се споменават и в един от малкото разговори, които ни се удаде да прихванем и разчетем от тази криминална мрежа, макар бюрото да се споменава само като ДП., или дори Д.
— Значи „Солифон“ и тия бандити имат едни и същи юристи.
— Така изглежда и това не е всичко. Сега „Дакстоун & Партньори“ ще отваря офис в Стокхолм и знаеш ли как узнахме това?
— Не — отвърна Габриела, която изпитваше все по-голямо безпокойство.
Искаше да прекрати разговора час по-скоро и да се погрижи Балдер да получи полицейска охрана.
— Докато следяхме онази група — продължи Алона, — Чабаров случайно го спомена в едно подчинено изречение, от което се разбра, че имат тесни връзки с бюрото. Групата е знаела за установяването им в Стокхолм, преди да го съобщят официално.
— Охо?
— Да, а в Стокхолм „Дакстоун & Партньори“ ще работят с шведски адвокат на име Кени Бродин, а той от своя страна в миналото е бил юрист по углавни дела, при това известен с навика си да се сближава със своите клиенти.
— Точно. Съществува една класическа снимка, появила се и в пресата, на която Кени Бродин купонясва със своите гангстери и пуска ръце на някакво момиче на повикване — каза Габриела.
— Виждала съм я и подозирам, че за начало господин Бродин е подходящ човек, в случай че и вие искате да хвърлите поглед на тази история. Кой знае, навярно той би могъл да се окаже връзката между големите пари и въпросната организация.
— Ще погледна — отвърна Габриела. — Сега обаче си имам някои други неща за вършене. Сигурно пак ще се чуем.
След това се обади на дежурния в отдел Лична охрана на тайната полиция, тази вечер това бе самият Стиг Ютергрен, което не правеше задачата ѝ по-лека. Стиг Ютергрен беше шейсетгодишен, затлъстял и порядъчно алкохолизиран. Най-много обичаше да играе на карти и да реди пасианси по интернет. Понякога му викаха „Г-н Нищо не е възможно“, ето защо тя изложи проблема с най-авторитарния си тон и настоя професор Франс Балдер от Салтшобаден да се сдобие с охранител колкото се може по-скоро. Стиг Ютергрен по стар обичай отвърна, че щяло да се окаже адски трудно и навярно нямало да стане, а когато тя го контрира с думите, че това е заповед, издадена от самата шефка на тайната полиция, той смотолеви нещо като „оная вкисната кранта“.
— Това не го чух — рече му тя. — Но се погрижи да стане бързо.
И, разбира се, не стана бързо. Докато чакаше, реши, вместо да барабани нервно с пръсти по писалището, да потърси информация за „Дакстоун & Партньори“ и да издири всичко, което можеше да е свързано с разказаното от Алона. Тъкмо тогава я налегна усещането за нещо обезпокоително познато.
Но всичко оставаше някак неясно и преди да успее да установи каквото и да било, Стиг Ютергрен се обади отново и, разбира се, никой от Лична охрана не бил на линия. Тази вечер имали необичайно много работа покрай кралското семейство, каза той, имало дребен инцидент с норвежкия престолонаследник и жена му, а сетне и лидерът на Шведските демократи отнесъл една фунийка сладолед в косата, без охранителите да успеят да се намесят, което ги принудило да подсилят охраната на късната му реч в Сьодертелйе.
Затова пък Ютергрен бе разпоредил да се заемат „две фантастични момчета от редовите ченгета“, които се наричаха Петер Блум и Дан Флинк, та Габриела бе принудена да се задоволи с това, макар имената Блум и Флинк да навяваха асоциации с Клинг и Кланг от „Пипи Дългото чорапче“, та за момент бе обзета от лоши предчувствия. После се ядоса на себе си.
Типично за снобарския ѝ произход — да съди за хората по имената им. По-скоро трябваше да се обезпокои, ако се казваха Юлентофс или нещо подобно. Тогава със сигурност щяха да бъдат негодни за нищо. Нещата все някак ще се наредят, помисли си и пропъди опасенията си.
После продължи с работата си. Очертаваше се дълга нощ.
Глава 9.
Нощта срещу 21 ноември
Когато се събуди, Лисбет лежеше косо върху голямото двойно легло. Осъзна, че току-що бе сънувала баща си. Усещането за някаква заплаха я обгърна като наметало. После обаче си спомни за вчерашната вечер и си каза, че със същия успех това можеше да е химична реакция в тялото ѝ — бе я налегнал тежък махмурлук. Изправи се с мъка и се заклатушка към голямата баня с мрамора и джакузито, и целия идиотски лукс. Опита се да повърне, но не успя. Свлече се на плочките и задиша тежко.