Сетне стана и се погледна в огледалото, но и това не беше особено ободряващо. Очите ѝ бяха кървавочервени. Часовникът показваше малко след полунощ, така че не можеше да е спала повече от няколко часа. Извади една чаша от шкафчето в банята и я напълни с вода. В същия миг се върнаха спомените от съня. Лисбет строши чашата и нарани дланта си. По плочките закапа кръв и тя изруга. Знаеше, че едва ли ще успее да заспи отново.
Дали да не се опита да хакне криптирания файл, който бе свалила вчера? Не, би било безсмислено, най-малкото сега, затова омота една кърпа около ръката си, отиде до библиотечката и извади едно ново изследване на физичката от Принстън Джули Тамет, описващо как голяма звезда колабира в черна дупка. Излегна се с книгата в ръка на червения диван до прозореца, който гледаше към Слусен и Ридарфйерден.
Щом се зачете, се почувства по-добре. От кърпата капеше кръв по страниците, а главата не спря да я боли, но потъваше в книгата все повече, на моменти дори си водеше записки в полетата. Всъщност за нея това не беше нещо ново. Знаеше по-добре от повечето хора, че дадена звезда бива поддържана жива от две противодействащи си сили — от ядрените взривове във вътрешността ѝ, които се стремят да я накарат да се разшири, и от гравитацията, която я крепи цяла. Възприемаше това като дърпане на въже, при което състезателите дълго време остават равностойни, докато накрая, когато ядреното гориво привърши, а експлозиите отслабят силата си, единият неизбежно побеждава.
Когато силата на тежестта вземе надмощие, небесното тяло се свива подобно на балон, който издиша и се смалява все повече. По този начин една звезда може да изчезне в нищото. С нечувана елегантност, изразена във формулата
където G е гравитационната константа. Карл Шварцшилд още през Първата световна война бе описал онзи стадий, в който дадена звезда се свива до такава степен, че дори светлината не може да я напусне, а при такова положение няма връщане назад. В подобна ситуация небесното тяло е обречено на срив. Тогава всеки отделен атом в него се устремява навътре към точката на сингулярност, пространството се свършва, а навярно се случват и още по-странни неща, елементи на чиста ирационалност насред закономерната вселена.
Тази сингулярност, която може би не е точка, а някакво събитие, последната спирка на всички известни физични закони, е обрамчена от хоризонт на събитията и заедно с него формира т.нар. черна дупка. Лисбет харесваше черните дупки. Чувстваше ги близки.
При все това и тя, точно както и Джули Тамет, не се интересуваше толкова от черните дупки сами по себе си, колкото от процеса, който ги създаваше, и то най-вече от факта, че звездният колапс се начева в широкия, разтеглен край на вселената, който имаме навика да обясняваме посредством теорията на вероятностите на Айнщайн, ала завършва в малкия донемайкъде свят, подчинен на принципите на квантовата механика.
Лисбет беше и си оставаше убедена, че ако съумее да опише този процес, би могла да обедини двата несъвместими езика на вселената — квантовата физика и теорията на вероятностите. Със сигурност обаче това надвишаваше способностите ѝ, точно както проклетото криптиране, така че в крайна сметка се върна на размислите за баща си.
В детството ѝ онази гад бе изнасилвал майка ѝ отново и отново. Това бе продължило чак докато майка ѝ издъхна, след което Лисбет, тогава на 12 години, отвърна на удара с ужасяваща сила. По онова време дори не подозираше, че баща ѝ е дезертирал топшпионин от съветската служба за военно разузнаване ГРУ, още по-малко пък, че един специален отдел в тайната полиция, т.нар. Секция, го защитава със зъби и нокти. При все това още тогава осъзнаваше, че около баща ѝ витае някаква загадка, мрак, до който никой не биваше да се приближава, нито дори да отбелязва съществуването му. Това се отнасяше и до нещо толкова тривиално като името му.
Във всички писма и писмени документи пишеше Карл Аксел Будин и от всички външни лица се очакваше да го наричат Карл. Семейството на „Лундагатан“ обаче знаеше, че това е фалшификат, както и че истинското му име е Зала, или по-точно Александър Залаченко. Той беше човек, способен с оскъдни средства да сплаши хората до смърт, а и беше неуязвим, поне така се струваше на Лисбет.
Макар тогава още да не знаеше неговата тайна, тя все пак разбираше, че баща ѝ може да върши каквото си ще и накрая да се измъкне. Това бе една от причините да изглежда така противно недосегаем. Беше човек, до когото не бе възможно да се добереш по обичайния път и прекрасно го съзнаваше. От другите бащи човек можеше да се оплаче на социалните служби и на полицията. Докато Зала имаше зад гърба си сили, които стояха над всичко. И онова, което Лисбет си бе припомнила току-що насън, бе денят, когато намери майка си безжизнена на пода и реши сама да обезвреди баща си.