Това и още едно нещо бяха нейните действителни черни дупки.
Алармата се задейства в 1,18 ч. и Франс Балдер се събуди рязко. Имаше ли някой в къщата? Изпита необясним страх и протегна ръка към Аугуст, който лежеше до него. Детето трябва да се бе промъкнало в леглото му и сега стенеше неспокойно, сякаш воят се бе намърдал в сънищата му. Момченцето ми, помисли си Франс. После застина. Това стъпки ли бяха?
Не, сигурно просто си внушаваше. Във всеки случай бе невъзможно да чуе друго освен алармата. Хвърли обезпокоен поглед на бурята навън. Като че ли се бе разразила още повече. Морските вълни се разбиваха в кея и заливаха пясъчната ивица. Стъклата на прозорците се тресяха и сякаш се огъваха от виелицата. Възможно ли бе поривите на вятъра да са задействали алармата? Може и да беше толкова просто.
И все пак той очевидно трябваше да провери и да се обади за помощ в случай на нужда, както и да погледне дали онази охрана, която Габриела Гране му бе издействала, най-сетне е пристигнала. Двама мъже от обикновената полиция пътуваха към него вече часове наред. Пълна пародия. През цялото време бяха възпрепятствани ту от стихията, ту от някоя контразаповед: елате еди-къде си да ударите едно рамо! Ту едно, ту друго, и той бе съгласен с Габриела — изглеждаха безнадеждно некомпетентни.
С това обаче щеше да се заеме впоследствие. Сега трябваше да се обади. Само дето Аугуст се събуди или тъкмо се разбуждаше, затова се налагаше Франс да действа бързо. Най-малко от всичко се нуждаеше от истеричен Аугуст, който се блъска в лицевата дъска на кревата. Тапите за уши, хрумна му, старите зелени тапи за уши, които бе купил на летище Франкфурт.
Извади ги от нощното шкафче и внимателно ги напъха в ушите на сина си. После го зави отново и го целуна по бузата, погали го по къдравата, избуяла коса. Погрижи се яката на пижамата да е наместена правилно, а главата да почива красиво на възглавницата. Странно наистина Франс бе уплашен и очевидно бързаше, или най-малкото трябваше да е така.
При все това забавяше движенията си и се мотаеше около сина си. Навярно от сантименталност, обзела го в кризисен миг. Или пък от желание да отложи срещата с онова, което сега го чакаше навън. За момент наистина му се прищя да има оръжие. Не че би знаел как да борави с него.
Той беше обикновен програмист, налегнат от малко бащински чувства на стари години, това бе всичко. Не би трябвало изобщо да попада в такава каша. Дявол да ги вземе „Солифон“ и АНС, и всичките престъпни организации! Сега обаче бе принуден да стисне зъби и да се прокрадне в коридора с несигурни стъпки. Преди да предприеме нещо, преди дори да погледне към стената навън, Франс спря алармата. Врявата бе извадила от релси цялата му нервна система и в последвалата внезапна тишина остана застинал в коридора, неспособен на каквото и да било действие. Тогава иззвъня мобилният му телефон и макар да подскочи стреснато, все пак бе благодарен за разсейването.
— Да — отзова се той.
— Здрасти, обажда се Юнас Андерберг, дежурен в „Милтън Секюрити“. Всичко наред ли е?
— А, да… май да. Алармата ми се е задействала.
— Знам това. Според указанията ни в такива ситуации трябва да слезете в специалното помещение в мазето и да заключите вратата. Там ли сте?
— Да — излъга той.
— Добре, много добре. Знаете ли какво се е случило?
— Ни най-малко. Алармата ме събуди. Нямам представа какво я е задействало. Не е ли възможно да е бурята?
— Едва ли… чакайте малко!
Гласът на Юнас Андерберг прозвуча някак особено.
— Какво има? — попита нервно Франс.
— Изглежда…
— По дяволите, изплюй камъчето. Шубе ме е.
— Прощавайте, спокойно, спокойно… тъкмо преглеждам кадрите от вашите камери и положението е такова, че…
— Че какво?
— Че сте имали посетител. Мъж, е, и сам можете да видите после, висок мъж с тъмни очила и каскет е душил из имота ви. Бил е там на два пъти, доколкото разбирам, но както казах… току-що установих това. Трябва да го проуча по-щателно, за да мога да кажа нещо повече.