Выбрать главу

— Що за тип е?

— Вижте, не е толкова лесно да се каже.

Юнас Андерберг изглежда изучаваше повторно кадрите.

— Но може би… не знам… не, не бива да гадая на такъв ранен етап — продължи той.

— Напротив, моля, направи го. Нуждая се от нещо конкретно. Като чиста проба терапия.

— Окей, тогава би могло да се каже, че има поне едно обстоятелство, което е успокоително.

— И какво е то?

— Походката му. Мъжът върви като наркоман, като момче, което току-що се е надрусало. Има нещо прекалено нахакано в начина, по който се движи, и това действително би могло да сочи, че е най-обикновен наркоман и крадец на дребно. От друга страна…

— Да?

— Прикрива лицето си и това е обезпокоително, а и…

Юнас пак замълча.

— Продължавай!

— Чакайте малко.

— Изнервяш ме, ясно ли ти е?

— Не е нарочно. Но знаете ли…

Тялото на Балдер се смрази. Откъм входа за гаража му се чу шум на двигател.

— … имате посещение.

— Какво да правя?

— Стойте където сте.

— Окей — отвърна Франс и остана там, повече или по-малко парализиран, на съвършено различно място от онова, на което Юнас Андерберг си мислеше, че се намира.

* * *

Когато телефонът звънна в 1,58 ч., Микаел Блумквист все още беше буден, но тъй като мобилният бе останал в джинсите му на пода, не успя да вдигне навреме. Оказа се таен номер и той изруга, пропълзя пак в леглото и затвори очи.

Не биваше и тази нощ да будува. Откакто Ерика бе заспала малко преди полунощ, той се бе въртял в леглото, размишлявайки за живота си, като никоя част от този живот като че ли не му се струваше добра, дори връзката с Ерика. Обичаше я вече десетилетия и по всичко личеше, че тя изпитва същото към него.

Само че вече не беше чак толкова просто и може би Микаел бе започнал да изпитва симпатия към Грегер. Грегер Бекман беше човек на изкуството и съпруг на Ерика, и никой не можеше да го нарече завистлив или дребнав. Напротив, когато Грегер схвана, че Ерика никога няма да преодолее Микаел или че поне няма да престане да му смъква дрехите със замах, той не подскочи до тавана, нито заплаши да се изсели в Китай заедно с жена си. Предложи споразумение. „Можеш да бъдеш с него — стига винаги да се връщаш при мен.“ Така и стана.

Създадоха си тройка, неконвенционално съзвездие, в което Ерика най-често си спеше у дома в Салтшобаден с Трегер, но понякога оставаше и тук, при Микаел, на „Белмансгатан“, и през годините Блумквист си беше мислил, че това действително е фантастично решение, до каквото би трябвало да прибягват всички двойки, живущи под диктатурата на усамотението на четири очи. Всеки път, когато Ерика заявяваше „Обичам съпруга си повече, когато мога да бъда и с теб“, или когато Грегер на някой коктейл обгръщаше раменете му в братска прегръдка, Микаел благодареше на своята щастлива звезда.

При все това напоследък бе започнал да изпитва съмнения, навярно защото се бе сдобил с повече време за размисъл над живота си, та го бе осенила идеята, че не всичко наречено споразумение е обезателно такова.

Напротив, едната страна може съвсем самостоятелно да прокара нещо уж под формата на общо решение, а в дългосрочен план да се окаже, че някой все пак е страдал въпреки всичките уверения в противното. И, честно казано, разговорът на Ерика с Грегер късно снощи не бе приет точно с аплодисменти. Кой знае, може би и Грегер будуваше точно в този момент.

Микаел положи усилия да мисли за нещо друго. За малко дори се опита да помечтае. Това обаче не помогна особено и в крайна сметка стана, твърдо решен да свърши нещо смислено. Защо да не вземе да се информира за промишления шпионаж или още по-добре — да нахвърля алтернативен план за финансирането на „Милениум“? Облече се и седна на компютъра, провери пощата си.

Нищо интересно, макар че няколко имейла му вляха малко сили. Окуражителни възгласи от Кристер и Малин, от Андрей Зандер и Хариет Вангер с оглед на предстоящата битка срещу „Сернер“. Той им отговори с попреувеличен боен плам в сравнение с онова, което изпитваше в действителност. После провери документа на Лисбет, без да очаква нещо. Ала ето че грейна. Тя бе отговорила. За пръв път от цяла вечност бе дала знак, че е жива.

Интелектът на Балдер ни най-малко не е изкуствен. Как е твоят собствен понастоящем?

И какво ще стане, Блумквист, ако създадем машина, която е малко по-умна от нас самите?

Микаел се усмихна и си припомни последната им среща на по чаша в „Кафе-бар“ на улица „Санкт Паулсгатан“, затова мина известно време, преди да схване, че поздравът ѝ съдържа два въпроса, първият — кратка приятелска подигравка, в която, за съжаление, май имаше капка истина. Това, което бе писал за вестника напоследък, не блестеше с интелигентност и бе лишено от оригинална новинарска стойност. Като толкова много други журналисти просто си бе вършил работата, прилагайки изпробвани похвати и формулировки. Е, както и да е, по-забавно беше да поразмишлява над втория въпрос на Лисбет, над малката ѝ гатанка, не защото му се стори чак толкова интересен, а защото искаше да ѝ напише нещо остроумно в отговор.