Ако създадем машина, по-умна от нас самите, помисли си той, какво ли ще се случи? Отиде в кухнята и отвори бутилка минерална вода „Рамльоса“, после седна на кухненската си маса. Отдолу госпожа Гернер кашляше доста лошо, а някъде далеч навън в бурята виеше линейка. Ами да, отговори си, тогава ще се сдобием с машина, способна на всички хитроумни нещица, за които ни бива нас самите, плюс още някои… Изсмя се високо и проумя накъде води въпросът. Една такава машина би трябвало да може да произведе нещо по-интелигентно от себе си, след като ние, нали, сме я направили по-умна от нас. И какво после?
Очевидно това, че новата машина по аналогия също ще бъде способна на нещо по-умно, и абсолютно същото важеше и за следващата машина и за следващата, и за следващата, и скоро първоизточникът на всичко това, самият човек, нямаше да е по-интересен за най-новия компютър от малка бяла мишка. Ще постигнем интелектуален взрив извън всякакъв контрол, ще стане като в „Матрицата“. Микаел се усмихна, върна се на компютъра си и написа:
Ако създадем подобна машина, ще получим свят, където дори Лисбет Саландер няма да е чак толкова самонадеяна.
След това поседя неподвижно, загледан през прозореца, доколкото изобщо бе възможно да види нещо през фъртуната, а от време на време хвърляше по някой поглед през отворената врата към Ерика, която спеше дълбоко и не подозираше за машините, които ще станат по-интелигентни от човека, или във всеки случай не я беше грижа за тях точно в този момент. После грабна телефона си.
Бе му се сторило, че е изпиукал и не се лъжеше: имаше ново съобщение и тогава се поразтревожи, защо — не знаеше точно. Като изключим бившите любовници, които звънят, когато се напият, и настояват за секс, нощем имат навика да пристигат само лошите новини, затова прослуша съобщението на мига. Гласът по гласовата поща звучеше припряно:
Казвам се Франс Балдер. Безсрамно е, разбира се, да звъня по това време. Моля за извинение. Само че положението ми стана леко критично, поне аз така го възприемам, и тъкмо научих, че си ме търсел, а това всъщност е чудно съвпадение. Имам някои неща, които от известно време ми се иска да споделя с някого, и мисля, че биха те заинтригували. Ще се радвам да се обадиш час по-скоро. Имам усещането, че е спешно.
После Франс Балдер остави телефонен номер и имейл адрес, а Микаел си ги записа и постоя неподвижен, барабанейки с пръсти по кухненската маса. Сетне набра номера.
Франс Балдер лежеше в леглото, все още изплашен и разтревожен. Въпреки това сега беше малко по-спокоен. Колата, която бе минала през входа за гаража му, беше на полицейската охрана, най-сетне. Бяха двама мъже на по четирийсетина години, един изключително висок и един доста нисък, като и двамата изглеждаха самоуверени, дори леко наперени и имаха сходни, късо подстригани прически, ала иначе се държаха вежливо и с целия подобаващ респект помолиха да бъдат извинени за закъснението.
— Бяхме информирани за положението от „Милтън Секюрити“ и Габриела Гране от тайната полиция — обясниха те.
И така, знаеха, че мъж с каскет и тъмни очила беше душил из двора и че трябваше да си отварят очите на четири. Ето защо отклониха поканата за чаша горещ чай в кухнята. Искаха да държат къщата под наблюдение и Франс намери, че това звучи умно и професионално. Не остана с много положително впечатление от тях, но не остана и с твърде лошо. Взе им телефонните номера и се върна в леглото при Аугуст, който още спеше, свит на кълбо, със зелените си тапи за уши.
Франс обаче не успя да заспи повече. Ослушваше се за звуци в бурята навън и накрая седна в леглото. Трябваше да предприеме нещо. Иначе щеше да се побърка. Прослуша телефона си. Имаше две съобщения от Линус Брандел, който звучеше едновременно пламенно и отбранително, и отначало на Франс му се прищя просто да затвори. Нямаше сили да слуша натякванията на Линус.
Успя все пак да прихване две интересни неща. Линус бе разговарял с Микаел Блумквист от вестник „Милениум“ и ето че Блумквист искаше да се свърже с него. Тогава Франс потъна в размисъл. Микаел Блумквист, промърмори си.