Дали той ще се превърне във връзката ми със света?
Франс Балдер не познаваше добре шведската журналистика. И все пак бе чувал за Микаел Блумквист, а доколкото му бе известно, това беше човек, който винаги проучваше задълбочено случаите, с които се занимаваше, и никога не се поддаваше на натиск. Това само по себе си не го правеше точния човек за историята, с която искаше да го запознае, и Франс смътно си припомни, че бе чувал и други, по-малко ласкателни неща за него. Затова се изправи и пак позвъни на Габриела Гране — Габриела, която бе наясно с повечето свързани с медиите неща, бе казала, че тази нощ ще будува.
— Ало — вдигна тя на мига. — Канех се да ти се обадя. Тъкмо гледам този мъж от охранителната камера. Май ще се наложи да те преместим веднага, въпреки всичко.
— О, боже мой, Габриела, полицаите най-сетне пристигнаха. Седят точно пред вратата.
— Е, не е необходимо мъжът да се връща през главния вход.
— Че защо му е изобщо да се връща? Онези от „Милтън“ казаха, че приличал на наркоман.
— Не съм толкова сигурна. Държи някаква кутия, нещо техническо. По-добре ще е да заложим на сигурното.
Франс хвърли поглед на Аугуст.
— На драго сърце ще се преместя утре. Може би ще се отрази добре на нервите ми. Тази нощ обаче няма да предприемам нищо — твоите полицаи изглеждат професионалисти, във всеки случай ми се струват достатъчно опитни.
— Пак ли си намислил да се инатиш?
— Намислил съм.
— Окей, тогава ще се погрижа Флинк и Блум да станат и да се размърдат, да държат парцела ти под око.
— Добре, добре, но не затова се обаждам. Посъветва ме да заложа на „публичността“, помниш ли?
— Да… е… не беше най-типичният съвет, който би ти дала тайната полиция, нали, но като цяло все още съм на мнение, че би било добра идея. Първо обаче бих искала да ни разкажеш каквото знаеш. От тази история започват да ме спохождат лоши предчувствия.
— В такъв случай ще говорим утре рано, след като се наспим. Но слушай, какво мислиш за Микаел Блумквист от „Милениум“? Дали би било удачно да поговоря с него?
Габриела прихна.
— Ако искаш на колегите ми да им се изправят косите, определено трябва да разговаряш с него.
— Толкова ли е зле?
— Тук, в тайната полиция, се боим от него горе-долу колкото от чумата. Ако Микаел Блумквист застане на стълбището ти, знаеш, че годината ти е съсипана, както обичаме да казваме. Всички тук, включително Хелена Крафт, биха те разубедили по най-категоричен начин.
— Сега обаче питам теб.
— И аз отговарям, че хубаво си го намислил. Той е дяволски добър журналист.
— Но не са ли го и критикували?
— Абсолютно, напоследък се говори, че бил демоде и не пишел достатъчно весело и позитивно, или каквото е там. Той е старомоден ровещ се репортер от най-висока класа. Имаш ли данните му?
— Старият ми асистент ми ги предостави.
— Хубаво, върхът. Ала преди да се свържеш с него, трябва най-напред да разкажеш на нас. Обещаваш ли?
— Обещавам, Габриела. Сега ще поспя няколко часа.
— Така да бъде, аз пък ще поддържам връзка с Флинк и Блум, а утре ще ти уредя сигурен адрес.
Когато затвори телефона, отново опита да се успокои. Но и сега не успя, а бурята му внушаваше тревожни мисли. Имаше обсебващото усещане, че нещо зло се носи по снега навън и вече е поело към него. Пряко волята си се заслушваше напрегнато във всяко отклонение от звуковия фон наоколо му, като с всяка изминала минута ставаше все по-неспокоен.
Вярно, бе обещал на Габриела най-напред да разговаря с нея, ала след известно време взе да му се струва, че не можеше повече да чака. Всичко, което бе таял толкова дълго време, напираше да излезе, макар да разбираше, че в нетърпението му има нещо ирационално. Нищо не можеше да бъде толкова спешно. Беше посред нощ и независимо какво бе казала Габриела, сега навярно бе в по-голяма безопасност от когато и да било. Имаше си полицейска охрана и първокласна алармена инсталация. Ала това не помагаше. Бе все така разтревожен. Накрая набра номера, който Линус му бе дал, но Блумквист, разбира се, не вдигна.
Че защо би го сторил в този късен час? Франс записа съобщение на гласовата поща с леко променен, шептящ глас, за да не буди Аугуст, после стана и запали нощната лампа от своята страна. Поогледа библиотечката вдясно от леглото — там бе подредил книги, които нямаха нищо общо с работата му. Разсеяно запрелиства стар роман от Стивън Кинг, „Гробище за домашни любимци“, който обаче породи в съзнанието му още зли образи, пътуващи в нощта и тъмата. Дълго стоя така, с книгата в ръка, и в този момент нещо се случи с него. Хрумна му една мисъл, едно натрапчиво опасение, което на дневна светлина навярно щеше да заклейми като глупост, ала в този момент му се виждаше във висша степен реално. Обзе го внезапно желание да говори с Фара Шариф или може би по-скоро със Стивън Уорбъртън в Лос Анджелис, който сто процента беше буден. Обмисляше въпроса и си представяше всевъзможни противни сценарии, загледан навън към морето и нощта, към неспокойните облаци, които фучаха по небето. В този момент телефонът звънна, точно като да бе чул молитвата му. Но не беше нито Фара, нито Стивън.