— Казвам се Микаел Блумквист — обясни някакъв глас. — Търсил си ме.
— Точно. Моля за извинение, задето се обадих толкова късно.
— Няма проблем. Бях буден.
— И аз така. Можеш ли да говориш сега?
— Абсолютно. Всъщност току-що отговорих на съобщение от една личност, която и двамата познаваме, мисля. Казва се Саландер.
— Коя?
— Извинявай, може би съм разбрал всичко съвсем погрешно. И все пак бях останал с впечатлението, че си я наел, за да прегледа компютрите ви и да проследи проникване, за което сте подозирали.
Франс прихна.
— Да, божичко, онова специално момиче — рече той. — Само че така и не разкри фамилното си име, макар да контактувахме особено оживено по едно време. Допуснах, че си има причини за това, затова не я притисках. Запознах се с нея на една от лекциите ми в Кралския технически институт. С радост ще ти разкажа — беше просто стъписващо. Ала това, което мислех да попитам, бе… ами сигурно ще решиш, че идеята е налудничава.
— Понякога харесвам налудничави идеи.
— Искаш ли да дойдеш тук? Сега веднага? Това би означавало много за мен. Разполагам с история, която според мен е взривоопасна. Мога да ти платя таксито дотук и обратно.
— Много мило, но ние винаги си поемаме собствените разноски. Защо трябва да говорим сега посред нощ?
— Защото… — Франс се поколеба. — Защото имам усещането, че времето ми е на привършване, всъщност е повече от усещане. Току-що ми съобщиха, че ми е изготвен профил на човек със застрашена сигурност, а само преди някой и друг час някакъв тип душеше из двора ми. Да си кажа съвсем честно, страх ме е и искам да извадя тази информация от главата си. Повече не желая да я имам само аз.
— Окей.
— Какво окей?
— Идвам. Ако успея да хвана някое такси.
Франс му даде адреса и затвори, след което се обади на професор Стивън Уорбъртън в Лос Анджелис и разговаря с него близо половин час по криптирана линия. После стана и нахлузи чифт дънки и черно кашмирено поло, извади бутилка „Амароне“, в случай че Микаел Блумквист има желание да пийне. Но не стигна по-далеч от вратата. Подскочи от страх.
Стори му се, че долавя движение, че нещо прелита покрай него, и погледна нервно навън към кея и морето. Не видя нищо. Същият пуст, брулен от бурята пейзаж като преди. Реши, че си е внушил, че всичко е продукт на нервното състояние на духа му, поне се опита да се убеди, че е така. После излезе от спалнята и продължи покрай големия прозорец на път към горния етаж. Ала ето че го обзе ново обезпокоително чувство, бързо се извърна и този път действително мерна нещо край къщата на съседите.
Някаква фигура търчеше под прикритието на дърветата и макар Франс да го видя за кратко, все пак си отбеляза, че беше мощен мъжага с раница и тъмни дрехи. Тичаше приведен и нещо в движенията му оставяше впечатление за професионализъм, сякаш беше бягал така много пъти, може би в далечна война. Изглеждаше трениран, което будеше у Франс асоциации с нещо от филмите, нещо плашещо, и сигурно затова се забави няколко секунди, преди да измъкне телефона от джоба си и да опита да разбере кой от номерата принадлежи на полицаите отвън.
Не ги беше вписал сред контактите си, само им бе прозвънил, за да има номерата им на дисплея си, и ето че сега загуби увереност. Кои бяха техните? Не знаеше и с разтреперана ръка изпробва един, предполагайки, че е верният. Никой не вдигна, не и отначало. Три, четири, пет сигнала прозвучаха, преди някакъв глас да изпъхти:
— Тук Блум, какво става?
— Видях мъж да тича покрай дърветата край съседната къща. Не знам къде е сега. Но е твърде вероятно да е горе на пътя при вас.
— Окей, ще погледнем.
— Изглеждаше… — продължи Франс.
— Какъв?
— Не знам, бърз.
Дан Флинк и Петер Блум седяха в полицейската кола и си бъбреха за младата си колежка Ана Берселиус, по-специално за размера на задника ѝ. И Петер, и Дан бяха прясно разведени.
Разводите им бяха особено драматични. И двамата имаха малки деца и жени, които се чувстваха предадени, а и тъщи и тъстове, които използваха разнообразни формулировки, за да ги определят като безотговорни кретени. Ала след като всичко се уталожи и се сдобиха със споделено попечителство над децата и нови, макар и скромни домове, и двамата бяха осенени от едно и също прозрение: беше им липсвал ергенският живот. Така че напоследък, през свободните от деца седмици, го бяха ударили на живот както никога преди. А после, след партитата, точно като в юношеските години, преговаряха всички детайли, а когато бяха инспектирали срещнатите жени от горе до долу, прилежно рецензираха телата и уменията им в леглото. Този път обаче не смогнаха да задълбаят в прелестите на Ана Берселиус колкото им се искаше.