— Кой, по дяволите, си ти — изрева с все сила Дан, който може би също се беше страхувал, и в този момент мъжът вдигна към тях объркан и ужасѐн поглед.
Нямаше шапка, а наболата му брада и косата бяха заскрежени, личеше си, че замръзва и се чувства отвратително. Преди всичко обаче в лицето му имаше нещо невероятно познато.
За миг Петер реши, че са заловили известен и издирван мошеник, та изпита няколкосекундна гордост.
Франс Балдер се беше върнал в спалнята и бе завил Аугуст, навярно за да го скрие под одеялото, ако предстоеше да се случи нещо. После му хрумна безразсъдна идея, която се коренеше в току-що изпитаното опасение и бе подсилена от разговора със Стивън Уорбъртън и която в първия момент прогони като грандиозна глупост, като нещо, способно да изникне само посред нощ, когато мозъкът е замъглен от вълнение и страх.
След това си даде сметка, че идеята всъщност не беше нова, а напротив — беше съзрявала в подсъзнанието му в хода на безконечните безсънни нощи в САЩ. Затова отвори лаптопа си, своя собствен малък суперкомпютър, свързан с цяла поредица други машини, за да се сдобие с достатъчно капацитет, отвори и своята AI програма, на която бе посветил целия си живот, и… не е ли странно?
Дори не го премисли. Просто изтри файла и всичките бекъпи и се почувства като зъл бог, който бе затрил един живот, а може би и тъкмо това бе направил. Никой не знаеше, дори самият той. За кратък миг поседя така, зачуден дали не следва да се тръшне на пода, разкаян и омерзен от себе си. Делото на живота му изчезна само с няколко натискания на клавишите.
Колкото и да е чудно обаче, това го поуспокои, сякаш се бе защитил поне по един параграф. Стана и отново хвърли поглед на нощта и виелицата навън. Тогава звънна телефонът. Беше Дан Флинк, другият полицай.
— Само исках да ти кажа, че заловихме лицето, което си видял — оповести ченгето. — С други думи, можеш да бъдеш спокоен. Положението е под контрол.
— Кого сте заловили? — попита Франс Балдер.
— Не мога да кажа. Страшно е поркан и се налага да го усмирим. Само исках да те уведомя. Пак ще се чуем.
Франс остави телефона на нощното шкафче точно до лаптопа си и направи опит да си честити. Ето че мъжът бе задържан и изследванията му не можеха да попаднат в неподходящи ръце. Но не стана по-спокоен. Отначало не разбираше защо. После осъзна: онова с пиянството не пасваше. Онзи, който бе тичал покрай дърветата, беше всичко друго, но не и пиян.
Измина някоя и друга минута, преди Петер Блум да осъзнае, че изобщо не бяха заловили известен и издирван престъпник, ами актьора Ласе Вестман, който определено често влизаше в ролите на бандит и горила по телевизията, но далеч не бе обявяван за издирване, и не може да се каже, че това прозрение успокои полицая. Не само защото отново заподозря, че беше грешка да се отдалечава от дърветата и кофите за боклук там долу, а и защото тозчас се досети, че интермецото можеше да доведе до скандали и заглавия в пресата.
За Ласе Вестман знаеше най-малкото това, че каквото и да стореше, твърде често попадаше във вечерната преса, а не можеше да се каже, че в момента актьорът изглежда особено щастлив. Пъхтеше и псуваше, мъчеше се да се изправи на крака, Петер пък се опитваше да схване каква работа, за бога, имаше той тук посред нощ.
— Тук ли живееш? — попита го.
— Нямам никаква причина да ти казвам и една шибана дума — изсъска Ласе Вестман и тогава Петер се обърна към Дан, за да разбере как бе започнала цялата драма.
Дан обаче вече се бе поотдалечил и говореше по телефона, очевидно с Балдер. Сигурно искаше да покаже колко е съвестен и да съобщи, че са заловили заподозрения, в случай че изобщо бе такъв.
— Защо се промъкваш в собствеността на професор Балдер? — продължи Петер.
— Не чу ли какво казах? Няма да ви кажа и една шибана думичка. Какво, по дяволите, разхождам си се тук най-миролюбиво, а онзи глупак идва и почва да размахва пистолета. И това ако не е шибан скандал. Знаете ли кой съм аз?
— Знам кой си и в случай че сме се държали зле, моля за извинение. Със сигурност ще имаме повод да поговорим за това отново. Точно сега обаче се намираме в страшно напрегната ситуация и настоявам начаса да ми разкажеш каква работа си имал при професор Балдер, не, не, не се мъчи да се изплъзнеш!
Ласе Вестман най-сетне се изправи и навярно изобщо не се опитваше да се изплъзне. Просто му беше трудно да запази равновесие. После се прокашля леко мелодраматично и плю право във въздуха. Плюнката не стигна доникъде, а полетя назад като бумеранг и замръзна на бузата му.