Момичето вдигна поглед и заяви, че вместо да ръси наоколо си неясни понятия, би трябвало да прояви повече скептицизъм, понеже изчислителната му база се разпадала. Не било някакъв физически срив в реалния свят, а по-скоро знак, че собствената му математика куца, та затова като цяло било просто популистко от негова страна да мистифицира аудиторията с приказки за сингулярностите в черните дупки, когато големият проблем съвсем очевидно се състоял в липсата на квантовомеханичен начин за изчисляване на гравитацията.
След това, с вледеняваща яснота — която породи шушукане в залата — тя подложи на унищожителна критика теоретиците на сингулярността, които той бе цитирал, а той не съумя да отговори с друго, освен с едно поразено:
— Коя, по дяволите, си ти?
По този начин бяха установили контакт, а по-късно Лисбет го изненада още на няколко пъти. Тя светкавично разбираше с какво се занимава той и му го показваше само с един блеснал поглед, а когато той най-накрая схвана, че са му заграбили технологията, молбата му за помощ ги сближи. Оттогава ги свързваше споделената тайна и ето че сега той стоеше в спалнята и мислеше за нея. После обаче нещо рязко прекъсна разсъжденията му. Отново бе сполетян от вледеняващо неприятно усещане и отново погледна през отворената врата към големия прозорец.
Пред него стоеше снажна фигура с тъмни дрехи и стегната, черна шапка с малко фенерче на челото. Фигурата правеше нещо с прозореца. Замахна по него с бързо и мощно движение, горе-долу като художник, който начева картина, и преди Франс да успее дори да изкрещи, целият прозорец се срути, а фигурата премина в настъпление.
Фигурата се наричаше Ян Холстер и най-често твърдеше, че работел по въпросите на сигурността в промишлеността. На практика беше стар руски елитен войник, който не търсеше решения за сигурност, а по-скоро ги разбиваше. Провеждаше операции като тази тук и по правило подготвителната работа бе толкова щателна, че рисковете не бяха чак толкова големи, колкото човек би допуснал.
Разполагаше с маломерен щаб от изкусни хора и определено вече не беше младеж. Беше на петдесет и една, но се поддържаше във форма със здрави тренировки и беше известен със своята ефективност и способност да импровизира. Изникнеха ли нови обстоятелства, той ги вземаше предвид и изменяше заплануваното.
Изобщо компенсираше с опитност онова, което бе загубил откъм младежка сила, а понякога — в ограничената група, където можеше да говори открито — споменаваше за един вид шесто чувство, за придобит инстинкт. Годините го бяха научили кога да изчака и кога да удари, и макар преди около две години да беше изпаднал в дълбока бездна и проявил признаци на слабост — човечност, би казала дъщеря му, — понастоящем се чувстваше по-умел от всякога.
Беше си възвърнал радостта от работата, старото усещане за динамизъм и напрежение, и определено продължаваше да се подкрепя с по десет милиграма стезолид преди операция, ала това беше само защото медикаментът изостряше прецизността му, когато боравеше с оръжия, а съзнанието му оставаше кристално бистро и нащрек в критични моменти, така че винаги изпълняваше възложеното. Ян Холстер не беше човек, който изменя или дезертира. Така поне гледаше той на себе си.
И все пак тази нощ, макар възложителят му да бе подчертал, че бързат, бе обмислял да прекрати операцията. Разбира се, виелицата беше един от факторите. Условията за работа не подлежаха на контрол. Ала сама по себе си бурята никога нямаше да бъде достатъчна, за да го накара дори да си помисли за прекратяване. Той беше руснак и войник и се бе борил при по-лоши обстоятелства от сегашните, при това ненавиждаше хората, които хленчат за дреболии.
Онова, което го безпокоеше, беше полицейската охрана, появила се изневиделица и без предупреждение. Не че му пукаше за ченгетата на мястото. Беше ги изучавал от прикритието си и бе видял как душат наоколо из парцела с разсеяна неохота подобно на войничета на наряд в лошо време. Най-много им се щеше да си седят в колата и да плямпат простотии, пък и лесно се плашеха, особено по-дългия от двамата определено го беше шубе. Изглежда, не му допадаха мракът и бурята, и черната вода. До преди малко момчето беше стояло там, явно сковано от страх, втренчено в дърветата, навярно защото бе доловило чуждото присъствие, ала това не беше нещо, което само по себе си би притеснило Ян. Знаеше, че би могъл да му пререже гръкляна безшумно и светкавично.
И все пак присъствието на ченгетата не беше на добро. Макар да бяха зелени, самият факт на полицейската охрана силно увеличаваше рисковете, а и преди всичко сочеше, че нещо от планировката бе изтекло, както и че се бе появила ситуация с повишена степен на тревога. Може би професорът се бе разприказвал, тогава операцията би била безсмислена или би влошила положението им, а Ян не желаеше и за секунда да излага своя възложител на ненужни рискове. На това гледаше като на част от силата си. Винаги взимаше предвид по-мащабния контекст и въпреки професията си най-често той самият призоваваше към предпазливост.