Налагаше се да изпълни мисията си. Нищо не биваше да застраши операцията и да изложи всички им на рискове. Тук имаше кристално ясен свидетел, а свидетели не биваше да има, особено сега, когато бе разкрил лицето си, затова насочи своето оръжие към момчето и се вгледа в чудно блесналите му очи, промърморвайки за трети път:
— Да бъде Твоята воля, амин.
Микаел Блумквист слезе от таксито. Носеше чифт черни боти и бяло кожено палто с широка яка от овча кожа, което бе изнамерил в гардероба, както и стара кожена шапка, наследство от баща му.
Когато тръгна, часът беше три без двайсет посред нощ. По новините „Екот“ бяха съобщили за сериозен инцидент с ТИР, който по данните им блокирал шосето „Вермдьоледен“. Само че Микаел и таксиджията не минаха оттам, а се понесоха през тъмните и брулени от бурята предградия. На Микаел му призляваше от умора и най-горещото му желание бе да се върне у дома, да се мушне отново при Ерика и да заспи.
Не можеше обаче да откаже на Балдер. Не разбираше съвсем защо. Може и да е било нещо като дълг, усещане, че не бива да мисли за удобства сега, когато вестникът е в криза, или пък защото гласът на Балдер звучеше уплашено и Микаел изпита както симпатия, така и любопитство. Не вярваше да чуе нещо сензационно. По-скоро очакваше, че ще се разочарова. Сигурно най-вече ще поседи там като някой терапевт, като нощен страж в бурята. От друга страна, човек никога не знае, и ето че отново се сети за Лисбет. Лисбет рядко вършеше нещо, без да има основателни причини. Освен това Франс Балдер несъмнено беше любопитен тип, който никога не се бе оставял да го интервюират. Като нищо може да стане интересно, помисли си Микаел и се огледа в мрака.
Улична лампа със синкава светлина осветяваше къщата, пък и, добре де, къщата никак не беше лоша, проектирана от способен архитект, с големи стъклени прозорци. До пощенската кутия стоеше висок полицай на около четирийсет години със слаб слънчев загар и нещо напрегнато, нервно в изражението на лицето. По-нататък на пътя се виждаше негов по-нисък колега, разправяше се с някакъв пияница, който махаше с ръце. Нямаше спор, тук цареше по-голямо оживление, отколкото Микаел бе очаквал.
— Какво става? — попита той по-високия полицай.
Така и не получи отговор. Телефонът на ченгето звънна и Микаел веднага разбра, че нещо се беше случило. Алармената система явно не се държеше както подобава. Той обаче не остана да изслуша продължението. Дочу шум откъм двора, скърцащ, обезпокоителен звук, и инстинктивно го свърза с телефонния разговор. Направи две крачки надясно и погледна надолу по баира, който се спускаше към кея и към морето, и към още една лампа, която излъчваше матово, синкаво зарево. В този миг се зададе някаква фигура, изскочила сякаш отникъде, и Микаел осъзна, че нещо здравата се бе объркало.
Ян Холстер сложи пръст на спусъка на оръжието си и тъкмо се канеше да застреля момчето, когато горе на пътя се чу шум от автомобил. Тогава той се поколеба, но всъщност не заради колата. Думата „идиот“ отново бе изплувала в мислите му и макар да съзнаваше, че професорът би имал всички причини на света да излъже в сетния миг на живота си, сега, докато се взираше в детето, се зачуди дали все пак не беше вярно.
Момченцето лежеше прекалено неподвижно, погледът му бе твърде празен и стъкловиден, а по лицето му се четеше по-скоро учудване, отколкото страх, сякаш действително не схващаше нищо от случващото се.
То цялото излъчваше неразбиране и това не беше просто моментно хрумване на Ян. Той си спомни нещо, което беше чел по време на подготовката на операцията. Балдер действително имаше син със силно забавено развитие и макар и във вестниците, и в съдебните документи да пишеше, че професорът няма право да се грижи за момчето, то явно беше тук, а Ян нито можеше, нито се налагаше да го застрелва. Би било безсмислено, би било престъпление срещу професионалната му етика и това прозрение го връхлетя като голямо и ненадейно облекчение, което би събудило подозренията му, ако се беше замислил.
В момента той просто свали оръжието, вдигна компютъра и телефона от нощното шкафче и ги пъхна в раницата си. После изтърча навън в бурята и нощта, към пътя за бягство, който си бе набелязал. Само че не стигна далеч. Чу глас зад гърба си и се извърна. Там горе на пътя стоеше мъж, който не беше нито дългият, нито ниският полицай, а някакъв нов, облечен в кожено палто, с кожена шапка на главата и със съвсем различно излъчване, и може би тъкмо затова Ян Холстер пак вдигна оръжието. Миришеше му на опасност.