Чак в четири без двайсет сутринта пристигнаха криминалист и следовател от Криминална полиция, както и млада дама, която се представи за Габриела Гране и която повечето взеха за близка на загиналия предвид състоянието ѝ на силна възбуда. По-късно се разбра, че била аналитичка от тайната полиция, изпратена от самата шефка. Не че Габриела имаше какво да прави тук. Но по силата на общите предразсъдъци в екипа или евентуално за да покажат, че я възприемат като външно лице, възложиха ѝ за задача да отговаря за детето.
— Изглеждаш като човек с правилния подход — заяви временно водещият разследването Ерик Сетерлунд, когато видя вниманието, с което Габриела се наведе, за да прегледа наранените крака на момчето.
Тя изсумтя и заобяснява, че си имала друга работа, но отстъпи, щом се вгледа в очите на малкия.
Аугуст — така се казвал — беше просто вцепенен от ужас и дълго седя на пода на горния етаж, движейки механично ръка напред-назад по червения персийски килим. Петер Блум, който иначе не беше особено инициативен, изнамери чифт чорапи и сложи лепенки по краката му. Същевременно бе установено, че детето има синини по цялото тяло и сцепена устна. Според журналиста Микаел Блумквист — чието присъствие създаваше осезаема нервност в къщата — момчето си блъскало главата в леглото и стената там долу, после хукнало босо по натрошените стъкла в коридора на приземния етаж.
Разбира се, Габриела Гране, която по някаква причина се въздържа да се представи на Блумквист, осъзна на мига, че Аугуст е свидетел. Не успя обаче да установи никакъв контакт с него, нито да му даде някаква утеха. Очевидно прегръдките и нежността в традиционния им смисъл не бяха правилният подход. Аугуст се поуспокои чак когато Габриела седна отстрани, на известно разстояние, да си гледа собствената работа, и само един-единствен път сякаш се заслуша. Случи се, когато Габриела по време на разговор с Хелена Крафт спомена номера на улицата, 79, но тогава тя не обърна кой знае какво внимание на това, а малко по-късно се свърза с една развълнувана Хана Балдер.
Хана настояваше да си прибере сина на секундата и обясни, с което леко озадачи Габриела, че трябвало веднага да извадят пъзел, за предпочитане онзи с грандиозния кралски кораб „Васа“, който Франс, логично, трябва да бил оставил на видно място. Затова пък не обвини бившия си съпруг, задето неправомерно си е присвоил момчето, а и нямаше отговор на въпроса защо годеникът ѝ бе идвал тук с изискването да си го вземе обратно. Във всеки случай не изглеждаше Ласе Вестман да е бил воден от загриженост към детето.
Като цяло момчето хвърли известна светлина върху старите въпросителни на Габриела. Разбра се защо Франс Балдер не искаше да се мести, както и защо отказваше да си вземе куче пазач. В сутрешните часове Габриела се погрижи да пристигнат психолог и лекар, за да отведат Аугуст при майка му във Васастан, стига само да не се окажеше, че се нуждае от по-спешни грижи. После я налегнаха коренно различни мисли.
Мина ѝ през ума, че не беше задължително мотивът за убийството да е запушването на устата на Балдер. Извършителите може да са искали да го оберат — да откраднат не нещо толкова банално като пари, разбира се, а нещо, свързано с научноизследователската му дейност. С какво се бе занимавал Франс Балдер през последната година от живота си, Габриела не знаеше. Навярно никой освен той самият не бе запознат. Не беше трудно обаче да се досети какво бе то — по всяка вероятност доразвиваше своята AI програма, която още при първата ѝ кражба бе смятана за революционна.
Колегите от „Солифон“ бяха сторили всичко възможно, за да надникнат в нея, и според това, което веднъж се изплъзна от устата на Франс, той бдеше над програмата като майка над бебето си, което би следвало да означава, мислеше си Габриела, че е имал навика и да спи с нея или най-малкото да я държи до леглото си. Затова се изправи, заръча на Петер Блум да държи Аугуст под око и слезе в спалнята на приземния етаж, където работеха криминалистите.
— Тук вътре имаше ли компютър? — попита тя.
Те поклатиха глава, а Габриела извади телефона си и отново се обади на Хелена Крафт.