Скоро установиха, че Ласе Вестман е изчезнал. В общата неразбория трябва незабелязано да бе напуснал мястото, което накара временно водещият разследването Ерик Сетерлунд да заругае, особено след като се оказа, че Вестман не си бе и у дома, на ул. „Туршгатан“.
Ерик Сетерлунд дори се замисли дали да не го обяви за издирване, което накара младия му колега Аксел Андершон да попита дали Ласе Вестман би трябвало да се смята за опасен. Навярно Аксел Андершон не правеше разлика между Вестман и ролите му. В негова защита обаче може да се каже, че ситуацията ставаше все по-заплетена.
Очевидно убийството не беше някакво старо разчистване на сметки в семейството, някакъв излязъл от релси запой, или деяние, извършено в състояние на афект, а хладнокръвна, добре планирана атака срещу виден шведски учен. Положението не се подобри и когато областният полицейски началник Ян-Хенрик Ролф се обади с думите, че трябвало да схващат убийството като сериозен удар по шведските промишлени интереси. Ненадейно Ерик Сетерлунд бе нагазил във вътрешнополитическо събитие от голяма величина и макар да не притежаваше най-острия ум в полицейския корпус, все пак осъзна, че свършеното от него сега ще има решаващо значение за по-нататъшното разследване.
Ерик Сетерлунд, който бе чукнал 41 само два дни по-рано и още си носеше последиците от партито за рождения ден, не се бе дори доближавал до шанса да отговаря за разследване на това ниво. Че изобщо се бе заел с него, па макар и за няколко часа, се дължеше, разбира се, на факта, че през нощта нямаше на разположение кой знае колко компетентни хора, а началникът му бе решил да не буди господата от Кралската криминална комисия по убийствата или пък някой друг от по-опитните разследващи убийства в полицията на Стокхолм.
Макар да крещеше заповед след заповед, в настъпилия хаос Ерик Сетерлунд изпитваше усилващо се усещане на неувереност. Опитваше се все пак като начало да задвижи операция по чукане на хорските врати. Искаше набързо да събере колкото се може повече свидетелски показания, макар на практика да не хранеше големи надежди. Беше нощ, цареше мрак и вилнееше буря. Съседите навярно не бяха видели много. От друга страна, никога не се знаеше, а беше и разпитал Микаел Блумквист, независимо каква работа, по дяволите, имаше Блумквист тук.
Присъствието на един от най-прочутите шведски журналисти изобщо не го улесняваше и за миг на Ерик Сетерлунд му хрумна, че Блумквист го гледа с критично око и че като нищо ще напише някоя разобличителна статия. Със сигурност обаче това бяха само собствените му демони. Очевидно самият Блумквист бе разтърсен и по време на разпита се държа учтиво и загрижено питаше дали може да помогне. Но не можеше. Всичко се беше развило твърде бързо и това само по себе си беше забележително, смяташе журналистът.
В поведението на заподозрения имаше нещо професионално и според Блумквист не би било дръзко да се предположи, че мъжът беше или е бил военен, дори може би от елитните части. Начинът, по който се бе обърнал и стрелял, сякаш бе усвоен с продължителна практика, и макар да имаше челник, закрепен за плътно прилепваща черна шапка, Блумквист бе доловил нещо от чертите на лицето му.
Разстоянието беше твърде голямо, а Микаел бе залегнал в мига, в който фигурата се бе обърнала — навярно трябваше да се радва, че е жив. Така че можеше да опише само тялото и дрехите и с това се справи много добре. Според журналиста мъжът не беше съвсем млад, може би дори бе прехвърлил четирийсетте. Трениран, с по-висок от средния ръст, между 185 и 195 см, с мощно телосложение, тесен в талията и широкоплещест, носеше ботуши и черно облекло подобно на военното. Имаше раница, а навярно и нож, затъкнат здраво на десния крак.
Микаел Блумквист смяташе, че мъжът бе побягнал надолу по брега, край къщите на съседите, а това съвпадаше и с показанията на Петер Блум и Дан Флинк. На практика полицаите изобщо не бяха зърнали мъжа, само чули стъпките му да се изгубват по морския бряг и се втурнали подире му, но напразно, поне така твърдяха. Ерик Сетерлунд не беше съвсем убеден, че е станало по този начин.
Навярно Блум и Флинк ги бе хванало шубето, допускаше той, и просто бяха стърчали разтреперани в нощта, без да си мръднат пръста. Във всеки случай точно на този етап бе допусната най-голямата грешка. Трябвало е да се организира полицейска акция и да се установят изходите от района, както и да се отцепят определени места, но нищо от това не бе направено. Е, да, на онзи етап Флинк и Блум още не знаели, че е станало убийство, а веднага след това цялото им внимание било ангажирано от едно малко момченце, което истерично излетяло от къщата, та положително не им било лесно да запазят присъствие на духа. А времето продължавало да лети и макар Микаел Блумквист да прояви сдържаност в показанията си, не беше трудно да предположат, че и той се отнасяше критично към двамата полицаи. На два пъти ги попитал дали са били тревога и в отговор получил кимване.