По-късно, когато дочул разговор, воден от Флинк с централата за свръзка, Микаел осъзнал, че въпросното кимване най-вероятно е означавало „не“ или в най-добрия случай е изразявало недоумение. При всички обстоятелства тревога била вдигната със закъснение и дори тогава нещата не се развили според правилника, навярно защото изложението на Флинк било твърде мъгляво.
Бездействието продължило и Ерик Сетерлунд беше безкрайно щастлив, задето не него можеха да укорят за това. По онова време той още не бе включен в разследването. От друга страна, сега, когато беше на мястото, не биваше да влошава нещата. Списъкът със заслугите му напоследък не можеше да се определи като блестящ, налагаше се да се възползва от случая и да се прояви или най-малкото да не се изложи.
Стоеше на прага на дневната и тъкмо бе приключил разговора си с „Милтън Секюрити“ относно фигурата, която по-рано същата нощ била отразена на кадрите от наблюдението. Беше мъж, който изобщо не съвпадаше с описанието на предполагаемия убиец, дадено от Микаел Блумквист, изглеждаше по-скоро като някой стар мършав наркоман, ала все пак се предполагаше, че притежава висока технологична компетентност. В „Милтън Секюрити“ допускаха, че въпросният тип бе хакнал алармената инсталация и извадил от строя всички камери и сензори, от което цялата история не ставаше по-малко неприятна.
Проблемът не беше само в професионалното планиране, а в самата идея да се извърши убийство въпреки полицейската охрана и модерната аларма против крадци. За каква само самоувереност говореше това! Всъщност Ерик беше тръгнал да слиза при криминалистите, които правеха оглед на долния етаж. Но се застоя тук горе, дълбоко угрижен, зареял празен поглед в пространството, преди да го прикове върху сина на Балдер, който определено беше техният ключов свидетел, ала изобщо не разбираше какво става, както можеше и да се очаква в цялата тази каша.
Ерик видя, че момчето държи малко парченце от твърде голям пъзел, сетне се запъти към извитата стълба за долния етаж. В следващия миг застина. Замисли се за първото си впечатление от детето. Тъкмо беше пристъпил в къщата с тежка крачка, без да е още съвсем наясно със случилото се, и момчето го бе оставило с усещането, че си е като всяко друго дете. В него нямаше нищо особено, мислеше си той, нищо освен развълнувания поглед и напрегнатите рамене. Ерик дори би го описал като необичайно сладко хлапе с големи очи и къдрава, буйна коса. Едва впоследствие научи, че имало аутизъм и било силно изостанало в развитието си. Значи, това беше нещо, което не бе видял лично, а му беше разказано, и то означаваше, мислеше си той, че убиецът или е познавал момчето отпреди, или е знаел точно какво е състоянието му. Иначе едва ли би го оставил живо, рискувайки да бъде разпознат при някоя очна ставка, нали така? Ерик не доразви мисълта си, но това прозрение го разпали и той направи няколко бързи крачки към момчето.
— Трябва да го разпитаме сега, на мига — заяви с глас, който неволно прозвуча твърде високо и разгневено.
— Боже мой, бъди по-внимателен с него — каза Микаел Блумквист, който бе застанал до момчето.
— Ти не се меси — изсъска Ерик. — Може да е познавал извършителя. Трябва да извадим албум със снимки и да му ги покажем. Трябва по някакъв начин…
Момчето го прекъсна, като помете пъзела си с ненадейно рязко движение на ръката, и Ерик Сетерлунд не видя какво друго да направи, освен да измърмори едно извинение и да слезе при своите криминалисти.
Когато Ерик Сетерлунд изчезна надолу към приземния етаж, Микаел Блумквист остана загледан в момчето. Сякаш още нещо бе на път да се случи с него, може би друг пристъп, а последното, което Микаел желаеше, бе детето да се нарани отново. Вместо това обаче то застина и започна с бясна скорост да търка дясната си ръка в килима.
После спря неочаквано и погледна нагоре умолително, и Микаел за част от секундата се зачуди какво може да означава това. В това време по-високият полицай, за когото бе научил, че се казва Петер Блум, седна при детето и се опита да го накара пак да реди пъзела. Микаел пък отиде в кухнята, за да потърси малко спокойствие. Беше уморен до смърт и искаше да се прибере у дома. Очевидно обаче най-напред трябваше да прегледа няколко снимки от охранителната камера. Не знаеше кога ще стане това. Всичко някак се проточваше във времето и изглеждаше безразборно и неорганизирано, а Микаел най-отчаяно копнееше за леглото си.