По това време вече бе говорил на два пъти с Ерика, беше я осведомил за случилото се и макар засега да знаеха съвсем малко за убийството, и двамата бяха на мнението, че Микаел трябва да напише по-дълга статия по темата за следващия брой. Не само защото деянието само по себе си явно бе голяма драма, а и защото животът на Франс Балдер изглеждаше достоен за отразяване. При това Микаел имаше лично участие в историята, което щеше да обогати репортажа и да му осигури предимство пред конкурентите. Само драматичният разговор от тази нощ, заради който бе пристигнал тук, щеше да придаде на статията му сензационност.
Никой от двамата не се нуждаеше от много приказки за положението със „Сернер“ и кризата във вестника. В разговора им това се подразбираше, а Ерика вече беше планирала неизменният заместник Андрей Зандер да извърши подготвителната работа по проучването, докато Микаел си отспива. Доста решително — като нещо средно между любяща майка и авторитарен главен редактор — бе заявила, че отказва звездният ѝ репортер да се съсипе, преди дори да е започнал работа.
Микаел прие без проблеми. Андрей беше амбициозен и симпатичен, би било хубаво да се събуди и цялото базисно проучване да е извършено, най-добре с изготвени списъци кои приближени на Балдер си струва да интервюира. За кратък миг, сякаш за да наведе ума си на други мисли, той си припомни непрестанните проблеми на Андрей с жените, в които Микаел бе посветен по време на няколко вечерни заседавания в ресторант „Мелницата“. Андрей беше млад и интелигентен, и чаровен. Би следвало да е страхотно завоевание за кое да е момиче, ала поради нещо твърде слабо и нежно в характера му вечно го зарязваха и той го изживяваше тежко. Андрей бе непоправим романтик. През цялото време мечтаеше за голямата любов и голямата сензация.
Микаел седна край кухненската маса на Балдер и се взря в мрака навън. На масата пред него, до кибритена кутийка, брой на списание „Ню Сайънтист“ и тефтер с някакви непонятни уравнения, бе оставена красива, малко заплашителна скица на пешеходна пътека. До светофара се виждаше мъж с воднисти, присвити очички и тънки устни. Беше уловен как бяга, при все това бе възможно да се види всяка бръчица по лицето му, дори гънките на ватенката и панталона. Не изглеждаше особено приятен. На брадичката си имаше родилно петно с формата на сърце.
Тъкмо светофарът обаче придаваше облика на рисунката. Грееше с наситена, обезпокоителна светлина и беше умело възпроизведен в съответствие с някаква математическа техника. Почти бе възможно да се доловят геометричните линии отвъд. Навярно Франс Балдер и рисуваше покрай всичко останало и Микаел се позамисли над сюжета на рисунката. Не беше особено традиционен.
От друга страна, защо пък човек като Балдер да рисува залези и кораби? Светофарът със сигурност беше интересен точно колкото и всичко останало. Микаел остана смаян от усещането, че вижда моментна снимка. Та нали дори и Франс Балдер да бе седял и изучавал светофара, едва ли би могъл да помоли мъжа да минава по улицата отново и отново. Навярно човекът беше просто измислена добавка, или пък Франс Балдер имаше фотографски поглед, точно като… Микаел потъна в мисли. После грабна телефона си и се обади на Ерика за трети път.
— Пътуваш ли вече към дома? — попита тя.
— Още не, за жалост. Първо трябва да прегледам две-три неща. Но бих искал да ми направиш една услуга.
— Че за какво друго съм тук?
— Би ли отишла на компютъра ми. Логни се, нали знаеш паролата ми?
— Знам всичко за теб.
— Добре, добре. Влез в моите документи и намери файл на име „Кутията на Лисбет“.
— Май че се досещам накъде отива работата.
— Наистина ли? Искам да напишеш ето това в документа…
— Чакай малко, трябва и да го отворя. Окей, сега… чакай, тук вече пише доста неща.
— Не им обръщай внимание. Ето какво искам, над всичко останало, схващаш ли?
— Да, схващам.
— Пиши: Лисбет, може би вече си узнала, но Франс Балдер е мъртъв, застрелян с два куршума в главата. Можеш ли да се опиташ да установиш защо някой ще иска да го убие?
— Това ли е всичко?
— Не е чак толкова малко, не и предвид факта, че не сме се чували дълго време. Сигурно ще намери за нагло, дето я питам. Но не мисля, че би ни навредило, ако тя ни помогне.
— Малко незаконно хакване не би навредило, искаш да кажеш.
— Това не го чух. Надявам се скоро да се видим.