— Дано.
Лисбет бе успяла да заспи за втори път и се събуди отново в седем и половина сутринта. Не беше в най-добрата си форма. Главата я болеше, гадеше ѝ се. И все пак се чувстваше по-добре, облече се пъргаво и закуси набързо с два пирога с месо, затоплени в микровълновата, и голяма чаша кока-кола. После натъпка малко спортни дрехи в черен сак и излезе. Бурята бе утихнала, но навсякъде се въргаляха боклуци и вестници, които вятърът бе разнасял из града. Тя се спусна по площад „Мусебаке“ и продължи по „Йотгатан“, като си мърмореше нещо.
Изглеждаше разгневена и най-малко двама души поуплашено отстъпиха встрани. Лисбет всъщност съвсем не бе ядосана, само окопитена и целеустремена. Ни най-малко не ѝ се тренираше. Искаше просто да се придържа към рутинните си занимания и да прогони отровите от тялото си. Ето защо продължи надолу към „Хурншгатан“ и точно преди гърбицата на улицата свърна надясно, към клуба по бокс „Зиро“, който се помещаваше един етаж надолу в мазето и тъкмо тази сутрин изглеждаше по-западнал от всякога.
На мястото щяха да му се отразят добре една ръка блажна боя и малко всеобщо освежаване. Там вътре, изглежда, нищо не беше пипвано от 70-те, нито обзавеждането, нито афишите. По стените все още стояха Али и Форман. Все още всичко изглеждаше като в деня след легендарния мач в Киншаса, което може би се дължеше на факта, че Обинзе, отговарящият за помещението, като малко момченце бе изживял битката на място, а сетне бе търчал в мусонния дъжд и бе крещял: „Али, убий го!“. Това тичане не само беше най-щастливият му спомен, ами представляваше и това, което той наричаше „последни дни на невинност“.
Не след дълго се принудил да избяга заедно със семейството си от терора на Мобуту, а след това нищо не било същото, та може би далеч не бе чак толкова странно желанието му да съхрани въпросния миг в историята, или по някакъв начин да го пренесе в тази забравена от бога зала за боксиране в Сьодермалм, Стокхолм. Обинзе и досега не спираше да говори за мача. На практика не спираше да говори за какво ли не.
Беше висок и едър, и плешив, и бъбривец от класа, и един от многото там вътре, които бяха хвърлили око на Лисбет, макар по примера на мнозина други да я смяташе за повече или по-малко луда. На периоди тя тренираше по-здраво от когото и да било и налиташе буйно на боксови круши, чували и спаринг-партньори. В нея имаше някаква примитивна, необуздана енергия, на каквато Обинзе не се бе натъквал по-рано, и веднъж, преди да я опознае, ѝ беше предложил да започне да се състезава.
Изсумтяването, което получи в отговор, го възпря да повтори предложението си, а защо тренираше с такъв хъс, така и не бе разбрал, не че всъщност се нуждаеше от отговор на този въпрос. Човек можеше да се бъхти на тренировките без каквато и да било причина. По-добре, отколкото да порка на поразия. По-добре от какво ли не, а може би и направо си беше вярно споделеното от нея в една късна вечер преди някоя и друга година, че искала да бъде физически подготвена, в случай че пак си навлече неприятности.
Той знаеше, че животът ѝ не е бил лек. Беше го научил от Гугъл. Бе изчел всяка думичка за нея в интернет, та много добре разбираше желанието ѝ да бъде във форма, в случай че изникнеше още някоя зла сянка от миналото ѝ. Никой не можеше да я разбере по-добре от него. Той самият бе загубил и двамата си родители, убити от горилите на Мобуту.
Онова, което го озадачаваше, беше защо Лисбет на равни интервали от време съвършено занемаряваше тренировките и, изглежда, изобщо не мръдваше от къщи, при това упорито продължаваше да яде само джънк фуд. Подобни резки мятания от крайност в крайност му бяха непонятни, а когато онази сутрин тя прекрачи прага на залата, демонстративно облечена в черно и надупчена с пиърсинги както винаги, той не беше я виждал от две седмици.
— Здравей, красавице моя. Къде беше? — поде той.
— Върших нещо адски незаконно.
— Мога да си представя. Набъхтила си някоя банда мотористи или нещо от сорта.
На тази закачка обаче тя дори не отвърна. Просто продължи кисело към съблекалнята и тогава той направи нещо, за което си знаеше, че няма да ѝ допадне. Застана пред нея и се вгледа право в лицето ѝ.
— Очите ти са кървясали.
— Налегнал ме е нечовешки махмурлук. Дръпни се!
— В такъв случай не ща да те виждам тук, знаеш го.
— Спести си глупостите. Искам да ми смъкнеш кожата от бой — изсъска тя, влезе и се преоблече, после излезе, надянала прекомерно големите си шорти за боксиране и белия си потник с черния череп на гърдите, и той нямаше друг избор, освен наистина да я смаже от бой.