— Посред нощ?
— Явно.
— И после го застреляли?
— Точно преди Блумквист да почука на вратата. Изглежда, журналистът дори е успял да зърне убиеца.
Ян Бублански се разсмя. Което бе погрешно по всички мислими начини и всъщност не можеше да обясни смеха си дори на самия себе си. Навярно беше нервна реакция или може би усещане, че животът се повтаря.
— Моля? — обади се Рикард Екстрьом.
— Просто малко ме мъчи кашлица. Значи сега се опасявате, че ще ви се натресе и частен следовател, който до един ще ви представи в лоша светлина.
— Хм, да, може би. При всички положения предполагаме, че „Милениум“ вече се е заел с историята, и тъкмо се мъча да намеря някой член в закона, за да ги спра, или поне да огранича достъпа им до информация. Не е изключено убийството да се сметне за въпрос, засягащ сигурността на кралството.
— Значи и тайната полиция ни виси на врата?
— Без коментар — отвърна Екстрьом.
Върви по дяволите, помисли си Бублански.
— Да не би със случая да са се заели Рагнар Улуфсон и останалите от Икономическа сигурност? — попита той.
— Без коментар, както казах. Кога можеш да започнеш?
Върви по дяволите още веднъж, помисли си Бублански.
— Ще започна при две условия — рече после. — Искам си обичайната банда, Соня Мудиг, Курт Свенсон, Йеркер Холмберг и Аманда Флуд.
— Разбира се, добре, но получаваш и Ханс Фасте.
— За нищо на света! Само през трупа ми!
— Сори, Ян, не подлежи на преговори. Радвай се, че можеш да избираш всички останали.
— Безнадежден случай си, знаеш ли?
— Чувал съм да го казват.
— Значи Фасте ще бъде малкият представител на тайната полиция?
— Е не, струва ми се, че на всички работни групи ще им се отрази добре да си имат някой, който мисли на инат.
— Значи, когато всички сме се отърсили от предразсъдъците и стереотипите си, трябва да разполагаме с някой, който пак да ни дърпа назад?
— Не се прави на глупак.
— Хасе Фасте е идиот.
— Не, Ян, наистина не е такъв. По-скоро е…
— Какъв?
— Консервативен. Това е човек, който не се оставя да бъде запленен от последните феминистки искания.
— Нито дори от най-първото. Навярно тъкмо е приел женското право на глас.
— Всъщност време е да се стегнеш, Ян. Хасе Фасте е крайно надежден и лоялен следовател, не желая повече никакви дискусии по въпроса. Имаш ли още някакви желания?
Да ми се махнеш от очите, помисли си Бублански.
— Да приключа с посещението си при лекаря, а през това време Соня Мудиг да води разследването — рече той.
— Наистина ли е разумно?
— Дяволски разумно е — изсъска Ян.
— Окей, окей, ще се погрижа Ерик Сетерлунд да ѝ предаде случая — отвърна Рикард Екстрьом и направи гримаса.
Рикард Екстрьом съвсем не беше толкова сигурен, че самият той трябва да приеме това разследване.
Алона Касалес рядко работеше нощем. Беше изклинчвала години наред и с известно право се бе оправдавала със своя ревматизъм, който на периоди я принуждаваше да приема силни таблетки кортизон, а те придаваха на лицето ѝ формата на месечинка. Освен това кръвното ѝ налягане скачаше до тавана и тя до болка се нуждаеше от своя сън и своите навици. И все пак сега беше тук. Часът беше 3,10 през нощта. Беше карала от дома си в Лоръл, Мериленд, по „175 Ийст“ в лек дъждец и бе подминала табелата „АНС, следващата вдясно, само за служители“.
Мина покрай бариерите и електрическата ограда в посока към черната, подобна на куб главна сграда във Форт Мийд и паркира на големия разпилян паркинг, точно вдясно от светлосиния, подобен на топка за голф радарен купол, загъмжал от сателитни чинии. След това мина и през контролните пунктове и стигна до работното си място на дванайсетия етаж. Тук горе не се развиваше кой знае каква дейност.
При все това се удиви на нажежената атмосфера и не се мина много, преди да схване, че тъкмо Ед Неда и младите му хакерчета са отговорни за крайното напрежение, възцарило се в открития офис.
Алона познаваше Ед много добре, но не си направи труда да го поздрави. В момента той изглеждаше съвсем като обсебен и тъкмо бе станал, за да нахока някакъв млад мъж, чието лице грееше с вледеняваща, бледна лъскавина. Странно момче, мислеше Алона, точно като всички онези млади гениални хакерчета, които Ед бе привлякъл. Хлапето беше мършаво и анемично, с прическа, сякаш заимствана от ада. Освен това беше причудливо прегърбено и имаше някакъв спазъм в раменете. От време на време цялото потреперваше и явно изпитваше страх, като положението не се подобри, когато Ед срита крака на един стол. Момчето, изглежда, очакваше звучна плесница. Тогава обаче се случи нещо неочаквано.