— Спомена жената от Центъра по аутизъм.
— Точно, Хилда Мелин. Замирисало ѝ на изгоряло и се обадила на Хана и Ласе, които ѝ съобщили, че всичко било върхът. Нещо обаче ѝ подсказвало, че не било вярно. Ето защо в разрез с общоприетата практика посетила дома без предварителна уговорка и когато най-сетне я пуснали да влезе, добила силното усещане, че момчето не се чувства добре, а развитието му е спряло. Видяла и онези синини и се обадила на Франс Балдер в Сан Франциско. Провела дълъг разговор с него. Скоро след това той се върнал у дома и прибрал сина си в своята нова къща в Салтшобаден въпреки съдебното решение за попечителство.
— Как е станало това, след като Ласе Вестман е бил толкова загрижен за издръжката?
— Добър въпрос. Според Вестман, Балдер повече или по-малко отвлякъл детето. Хана обаче има друга версия. Твърди, че Франс се появил и изглеждал променен, затова го оставила да вземе момчето. Дори си мислела, че Аугуст ще се чувства по-добре при него.
— А Вестман?
— По думите ѝ Вестман бил пиян, а и току-що бил получил роля в голяма телевизионна продукция, та по този повод се държал нахакано и надменно. Той също приел. Колкото и да е плещил за добруването на момчето, мисля, че се е зарадвал да се отърве от него.
— Ами после?
— После съжалил, а на всичкото отгоре го изритали от сериала, понеже не можел да се задържи трезвен, та тогава внезапно поискал да си прибере Аугуст, или всъщност не него, разбира се…
— А издръжката.
— Точно. Това се потвърждава и от другарчетата му в кръчмата, например онзи, дето урежда партита за звезди, Риндевал. Когато се оказало, че кредитната карта на Вестман няма покритие, той изкрънкал 500 кинта за такси от едно младо момиче на бара и отпрашил към Салтшобаден посред нощ.
Ян Бублански потъна в размисли. След малко погледна за пореден път снимката на ликуващия Аксел и каза:
— Ама че каша.
— Да.
— При нормални обстоятелства щяхме да сме близо до разрешаването на случая. Мотивът щеше да се крие някъде в спора за родителските права и стария развод. Ала тия момчета, дето хакват охранителни системи и изглеждат като воините нинджи, никак не се вписват в картинката.
— Така е.
— Освен това се чудя и за нещо друго.
— Какво?
— Ако Аугуст не е можел да чете, за какво са му били всичките ония книги?
Микаел Блумквист седеше срещу Фара Шариф пред чаша чай на кухненската маса и гледаше навън към Тантолунден, и макар да знаеше, че това е признак на слабост, искаше му се да няма история за писане. Щеше му се само да може да седи тук, без да я притиска.
Тя не изглеждаше да има полза от възможността да си излее душата. Лицето ѝ беше хлътнало, а тъмните, изразителни очи, които на входната врата сякаш го бяха пронизали, сега му се струваха дезориентирани. На моменти смотолевяше името на Франс като мантра или заклинание. Може и да го беше обичала. Той със сигурност я бе обичал. Фара беше на петдесет и две години, много привлекателна, не красива в класическия смисъл, но с осанка на кралица.
— Какъв беше той? — попита Микаел.
— Франс?
— Да.
— Парадоксален.
— В какъв смисъл?
— Във всякакъв. Може би защото работеше усилено над онова, което го безпокоеше повече от всичко останало. Малко като Опенхаймер в Лос Аламос. Занимаваше се с онова, което според него можеше да се окаже нашата гибел.
— Сега изгубих нишката.
— Франс искаше да пресъздаде биологичната еволюция на дигитално ниво. Работеше със самоучещи се алгоритми, които по метода проба/грешка могат да се подобряват. Освен това допринесе за разработването на т.нар. квантови компютри, с които работят „Гугъл“, „Солифон“ и АНС. Целта му беше да създаде Универсален изкуствен разум.
— И какво е това?
— Нещо интелигентно колкото човека, но същевременно притежаващо бързината и прецизността на компютъра. Подобно творение би ни дало огромни предимства във всички сфери на научноизследователска дейност.