— Значи, не е разполагал с никакви реални доказателства, така ли?
— О, поне е имал доказателството, което е получил от хакерката: че Екервалд е отмъкнал собствената му технология и я е препродал.
— И това го е знаел със сигурност?
— Без съмнение. Освен това беше прозрял, че групата на Екервалд не работи сама. Имала подкрепа и поддръжници отвън, навярно от американските разузнавателни служби и…
Фара замълча.
— Да?
— Тук говореше по-зашифровано, а може и всъщност да не е знаел чак толкова много. И все пак се натъкнал на кодова дума за лицето, което било действителният лидер извън „Солифон“. Кодовата дума била Танос.
— Танос?
— Точно. Според него съществувал очебиен страх от тази фигура. Повече обаче не искаше да ми каже. Нуждаел се от застраховка живот, така твърдеше, за времето, когато адвокатите хукнели да го преследват.
— Ти каза, че не знаеш кой от асистентите му го е продал. Но трябва да си размишлявала по темата — каза Микаел.
— Естествено, че съм, и на моменти, не знам…
— Какво?
— Чудех се дали не са били всичките.
— Защо смяташ така?
— Когато започнаха да работят за Франс, бяха млади, талантливи и амбициозни. Когато приключиха, бяха уморени от живота и тревожни. Може би Франс им е извадил душичките или пък има нещо, което ги мъчи.
— Разполагаш ли с всички имена?
— Много ясно. Та нали са моите момчета — май че трябва да кажа „за жалост“. Първо имаме Линус Брандел, когото споменах. Сега е на 24 години и само се шматка нагоре-надолу и играе компютърни игри. Пие доста повече от необходимото. Известно време имаше хубава работа като разработчик на игри в „Кросфайър“, ала я загуби, след като започна да взима болнични с време и без време и да обвинява колегите, че го шпионирали. После идва Арвид Вранге, може и да си чувал за него. Навремето бил обещаващ шахматист. Баща му го подлагал на доста нечовешки натиск и накрая на Арвид му писнало и се записа да следва при мен. Мислех си, че вече отдавна е станал доктор. Вместо това обаче той се шляе из кръчмите на Стюреплан с вид на човек, който не се чувства на мястото си. Определено се бе пооживил покрай Франс, но между момчетата съществуваше и някакво инфантилно съревнование, та Арвид и Басим, както се казва третият, се намразиха, във всеки случай Арвид ненавиждаше Басим. Басим Малик не е толкова предразположен към омраза. Той е чувствително, надарено момче, което бе назначено от „Солифон Нурден“ преди година. Но доста бързо сдаде багажа. Понастоящем е хоспитализиран с депресия в болницата в Ерща и тази сутрин се обади майка му, която познавам бегло, за да ми съобщи, че го държат на силни сънотворни. Когато разбрал какво се е случило с Франс, направил опит да си пререже вените и мен, разбира се, ме боли. Същевременно неизбежно се чудя: дали е било само от мъка? Или е имало и вина?
— Как се чувства сега?
— Чисто физически не го грози кой знае каква опасност. Следващият е Никлас Лагерщед, а той… ами, какво да кажа за него? Във всеки случай не е като другите, не и погледнато отвън. Не е от хората, дето се натряскват до козирката или би му хрумнало да посегне на живота си. Това е млад мъж с морални възражения към почти всичко, дори към агресивните компютърни игри и порното. Активист е в Мисионерския съюз. Жена му е педиатър и си имат малко синче на име Йеспер. Освен това е консултант в Кралската криминална полиция, отговаря за компютърната система, която ще влезе в употреба след Нова година, а това означава, разбира се, че са му направили проверка за сигурност. Не знам обаче колко задълбочена е била.
— Защо го казваш?
— Защото под тази прелестна повърхност се крие алчна и мръсна дребна рибка. По една случайност знам, че е пропилял части от състоянието на жена си и тъста си. Той е лицемер.
— Момчетата разпитани ли са?
— От тайната полиция говориха с тях, но нищо не излезе. Пък и по онова време се вярваше, че Франс е станал жертва на хакерска атака.