На минаване покрай младия униформен колега във входа на сградата той даде първата служебна заповед за предстоящото разследване на убийство.
— Звънни на следователите и помоли да изпратят двама-трима, дето могат хубаво да заснемат драгата ни публика.
— Вече е сторено — информира колегата. — Това бе първото, което Анката ми заръча, когато се появи. Колегите следователи щракат вече два-три часа — додаде, кой знае защо.
— Анка? Каква е тая патка1.
— Аника Карлсон. Високата тъмнокоса колежка, дето преди разследваше обирите. Викат ѝ Анката.
— Имаш предвид онази лесбийка? — рече Бекстрьом.
— Нищо не съм казал — ухили се колегата. — Макар че е ясно. Нали се чува туй-онуй.
— Като например? — усъмни се Бекстрьом.
— Във всеки случай внимавай да не ѝ се изпречиш на пътя — рече колегата.
Бекстрьом поклати главата. Накъде, по дяволите, отиваме, помисли си на влизане във входа на Хаселстиген 1. Какво, по дяволите, става с шведската полиция? Гейове, лесбийки, чернилки, мазници и обикновени идиоти. Нито един нормален служител докъдето поглед стига.
Местопрестъплението изглеждаше по обичайния начин за случаите, когато някой е убил дърт пияница в жилището му. Тоест изглеждаше по-мизерно от обичайното дори за дом на дърт пияница. Въпросният екземпляр лежеше по гръб върху мокета в антрето, почти до прага. С нозе към входната врата, разкрачени, и протегнати над разбития череп ръце в жест като за молитва. Според миризмата в мига на смъртта сивият му габардинен панталон се бе напълнил и с изпражнения, и с урина. На пода — еднометрова локва кръв. Стените от двете страни на тясното антре бяха опръскани от пода чак догоре, кръв имаше дори по тавана.
Дявол го взел, помисли си Бекстрьом и поклати глава. Всъщност би следвало да се обади на „Красиви домове“, да им даде знак, та всички онези педалски дизайнери поне веднъж да си поблъскат главите за нещо истинско и човешки значимо. Малко репортажче „на гости на“ социална група прецакани, помисли си Бекстрьом и в този миг бе прекъснат от потупване по рамото.
— Здрасти, Бекстрьом. Радвам се да те видя — каза му криминален инспектор Аника Карлсон, 33, с дружелюбно кимване.
— Здравей и ти — отвърна той, полагайки усилия да не звучи чак толкова скапано, колкото се чувстваше.
Женище, половин глава по-високо от него, а той все пак си беше внушителен и снажен мъж в разцвета на силите. Дълги крака, тънка талия, адски добра спортна форма и всяко нещо на мястото си. Само да оставеше косата си да порасне и да се докара с къса пола, спокойно можеше да мине за истинска жена. Като изключим височината, разбира се, че за нея май беше късно да се вземат мерки. Дано поне бе спряла да расте, макар още да беше млада-зелена.
— Някакви по-специални инструкции, Бекстрьом? Експертите тъкмо приключват с първоначалния оглед и щом откарат трупа в съдебна медицина, ще можеш да огледаш местопрестъплението.
— После — отвърна Бекстрьом и поклати глава. — А онзи кой е? — кимна към дребен тъмнокож, приклекнал и облегнат на стената на стълбището.
Беше с отнесен меланхоличен вид, а на рамото му висеше платнена чанта, от която се подаваха няколко сутрешни вестника.
— Той е нашият вестникар, дето е подал сигнала — обясни колежката Карлсон.
— Такааа ли?! — рече Бекстрьом — Значи затова е нарамил чанта с вестници.
— Цепиш мрака, Бекстрьом — засмя се Аника Карлсон. — По-точно пет „Дагенс Нюхетер“ и четири „Свенска Дагбладет“. Броят „Свенска“ на жертвата е там, до вратата — посочи с глава сгънат вестник на пода в антрето на жертвата. — Вече бе успял да достави един „Дагенс Нюхетер“ на абонирана възрастна жена от приземния етаж.
— А какво знаем за него? За доставчика?
— Първо, че май е съвсем чист — отговори Аника Карлсон. — Експертите го светнаха, но не откриха никакви следи по тялото или дрехите му. Имайки предвид какво е положението вътре, трябваше да е целият омазан с кръв, ако той е нападнал жертвата. Той самият сподели, че пипнал лицето му, по-точно бузата, и щом установил, че е съвсем студен, разбрал, че е мъртъв.
— Да не следва медицина?
По дяволите, помисли си Бекстрьом. Какви заложби у кекавия черньо.
— Разбрах, че е виждал много мъртъвци в старата си родина — поясни Карлсон, този път без усмивка.
— А дали се е възползвал да докопа нещо? — попита Бекстрьом, който се осланяше на отработени рефлекси относно такива като черньото.
— Претърсен е. Първата работа на първия пристигнал патрул. В джобовете си имал калъфче с шофьорска книжка, служебна карта от фирмата разпространител на вестниците, дребна сума в монети и банкноти, стотина крони май, основно на монети. Плюс мобилен телефон, негов си. Впрочем взехме му номера, ако те интересува. И да е свил нещо, не е било у него, а вече претърсихме наоколо и не намерихме нищо укрито.