Читать онлайн "Онзи същият..." автора Брэдбери Рэй Дуглас - RuLit - Страница 1

 
...
 
     


1 2 3 4 5 « »

Выбрать главу
Загрузка...

Рей Бредбъри

Онзи същият...

В очертанието на люка се появи фигурата на капитан Харт.

— Защо не идват?

— Откъде да знам, капитане — отвърна помощникът му Мартин.

— Къде изобщо попаднахме? — Капитанът запали цигара и хвърли клечката на сухата ливада. Тревата мигом пламна. Мартин се захвана да тъпче пламъците, но капитанът го спря:

— Нека да гори. Може тези дръвници да притичат да видят какво става.

Капитанът погледна хронометъра си — вече час откак са се приземили, а никой не идва да ги поздрави с духов оркестър. Мъкнеш се милиони космически мили, а жителите на някакво тъпо градче на някаква забравена от бога планета дори не си правят труда да те удостоят с вниманието си. Той сърдито изсумтя и почука с нокът по циферблата.

— Добре де, давам ти още пет минути и после…

— После какво? — заинтересува се Мартин.

— После още веднъж ще прелетим над въшливия им град, ама така, че да си напълнят гащите от страх.

А след малко вече по-спокойно:

— Слушай, Мартин, може пък и да не са видели, че кацаме?

— Видяха. Когато летяхме над града, те гледаха към небето.

— Тогава защо не тичат презглава? Да не би да са се изпокрили от страх?

— Ами — поклати глава Мартин. — Погледнете, сър — той му подаде бинокъла. — Разхождат се. Изобщо не приличат на изплашени. По-скоро… по-скоро изобщо не им пука за нас.

Капитанът вдигна бинокъла към очите си и тогава Мартин се вгледа в лицето му, в дълбоките бръчки, оставени от умората, от нервността, от стресовете. Ако се съди по лицето му, човек би казал, че е на милион години. Почти не спеше, хапваше едно-друго и само давай, давай напред… Устата под бинокъла се изкриви тъжно.

— Честно казано, Мартин, изобщо не разбирам защо се мотаем. Строим ракети, напрягаме се да покорим разстоянията, за да ги открием — и какво в благодарност? Нула внимание. Ти само погледни ония идиоти, дето се размотават. Не разбират ли какво е станало всъщност? Да не би на тяхната пършива планета всеки ден да идват пришълци от Космоса? Или пък са си глътнали езиците от изненада?

Помощникът не отговори.

— И защо не си седим на задниците, Мартин? Винаги на път, винаги нанякъде. Силни, в пълна готовност. И никаква почивка, никаква.

— Сигурно търсим тишина и покой. Точно това на Земята го няма.

— Да, няма го. — Едва сега капитанът забеляза, че пожарът е угаснал. — Няма го, дявол знае, от кои времена. Откак изхвърлихме зад борда всичко, в което вярвахме. И божието всемогъщество, и всичко… Може пък и затова ни тегли към звездите, а? Търсим собствените си души, захвърлени някъде, искаме да избягаме от лошата планета на добрата. Така ли е?

— Може и да е така, сър. Нещо търсим — виж, това е повече от сигурно.

Капитанът се изкашля, лицето му отново се вкамени.

— Добре де… Ще трябва да потърсим кмета на градчето. Върви да им обясниш кои сме: първата космическа ескпедиция на планета 43 от Трета слънчева система. Капитан Харт, значи, изказва своето уважение и иска да види кмета. Върви.

— Разбрах, сър — и Мартин лениво се затътри по ливадата.

— Разтичай се, де!

— Разбрах, сър — Мартин се разбърза, но след минутка отново мина в бавна крачка, усмихвайки се на нещо свое.

* * *

Мартин се върна, когато капитанът бе успял да изпуши от нетърпение цели две цигари. Приближавайки се до кораба, той спря нерешително и с усилие вдигна глава. И погледът, и мисълта му бяха разсеяни.

— Е, и какво? Ще дойдат ли да ни поздравят? — капитанът се опитваше да скрие любопитството си.

— Не. — Мартин се облегна на корабния корпус.

— Защо?

— Защото за тях всичко това няма абсолютно никакво значение. Моля, сър, дайте да запаля.

Взе цигара пипнешком — след блясъка на златистия град очите му не можеха да привикнат към тъмнината.

— Кажи най-после нещо! Какво, не ги ли интересува нашата ракета?

— Кое? А, ракетата… — Не можеше да откъсне поглед от цигарата. — Не, ракетата не ги интересува. Изглежда, не сме избрали най-подходящия момент за посещение.

— Неподходящ момент ли? Хубава работа!

— Изслушайте ме, сър. — Мартин започна търпеливо. — Вчера тук е станало велико събитие. Такова, че ние изобщо не можем да се сравняваме… Извинете, сър, ще ми се да седна.

Той се олюля и почти рухна, дишайки тежко. Вятърът отнасяше дима от цигарата, все още горяща между пръстите. — Вчера, сър, в този град се е появил необикновен човек. Добър, всезнаещ, всеблаг, изпълнен със съчувствия и безкрайно мъдър.

— И какво общо имаме ние?

— Трудно е да се обясни. Но точно този човек те са чакали много дълго. Може би милион години. И ето, вчера той дошъл при тях. Тъй че днес, сър, не им е до нашата ракета.

     

 

2011 - 2018